— Вижте само! — възкликва Бен и сочи нагоре.
На стотици метри над главите ни се спускат сталактити, които наподобяват зъби, а слънчевата светлина ги озарява в червеникаво оранжево. Между сталактитите виси растителност, сякаш е храна, заклещила се между зъби. От пода на пещерата се издигат огромни кули от калцит, наклонени под различни ъгли, а около основата им са се преплели папрати и палми. По-тънки сталагмити се издигат на около петдесет метра височина, но онова, което ни смайва най-много, са гигантските размери на пещерата.
— Тук може да се побере цял град — крещя, за да надвикам грохота на водопада. — Включително небостъргачи с по двайсет или трийсет етажа. Цели квартали с километри дължина. — Никой не отговаря; никой не ме чува. Дърпам се настрана от водопада, където е малко по-тихо.
Другите ме следват и се събираме под една огромна колона от светлина. Топлината е божествена. Слънчевите лъчи избелват кожата ни и ни придават неземно сияние.
— А сега какво? — пита Епап. Всички глави се завъртат към Сиси.
— Ще проучим наоколо — заявява тя.
— Това ли е? — пита Бен. — Тук ли е земята на меда и млякото, на плодовете и слънчевата светлина?
— Надявам се, че не — отговаря Епап и клати глава. — Това място е потискащо. Всъщност бих предпочел купола пред него. Все още не съм забелязал мляко, мед или плодове. Изобилства от слънчева светлина, но в купола имахме много повече.
— Ето какво ще предприемем — започва Сиси. — Ще се разделим на две групи и ще търсим насока, знак, каквото и да е. Тя се озърта, а после поема навътре към пещерата с Бен и Джейкъб зад гърба си.
— Добре, ние с вас двамата — обръща се Епап към мен и Дейвид — ще тръгнем в тази посока. Отваряйте си очите, момчета. — Избираме перпендикулярна посока спрямо тази на Сиси, движим се по брега, успоредно на реката.
Часове по-късно усилията ни все още са напълно безплодни. Теренът затруднява ходенето. Пълно е със случайно разпръснати камъни, чиято цел очевидно е да нараняват глезените ни. Дейвид, Епап и аз напредваме бавно в старанието си да не пропуснем нищо, но повечето време очите ни са забити в тясно пространство на земята, докато заобикаляме камъни и хлъзгави участъци мъх. И въпреки че вървим към мястото, където се надявам да се намира изходът, след два часа в края на тунела все още не се вижда светлина в буквалния смисъл. Ако изобщо има край. Реката се спуска надолу и образува поредица от три големи езера на различни нива, а наклонът е стръмен и опасен. На няколко пъти се налага да се отклоним на значително разстояние, за да заобиколим огромни речни камъни. Често се подхлъзваме на покритите с мъх скали и размахваме бясно ръце, да се вкопчим в стълбове от калцит или в хлъзгави камъни. В крайна сметка пътеката ни е препречена от покрита с водорасли релефна стена от варовик с височината на десететажна сграда. Реката се промъква през сравнително малък отвор и прераства в нова група от терасирани водопади. Тръгваме обратно, прегърбени от изтощение, глад и отчаяние.
Когато се връщаме, другите трима седят под колона от слънчева светлина в близост до водопада. По немощно отпуснатите рамене и намусените физиономии отгатвам, че не са се справили много по-добре. Подават ни нашия дял от обяда: няколкото намерени плода, на които ние се нахвърляме лакомо.
— Дотук със земята на млякото и меда, плодовете и слънчевата светлина — заявява Епап. — Няма храна, няма мляко, няма мед. Дори няма дърва да си запалим огън.
— Трябва да излезем от тук — казва Джейкъб. — Да проследим реката навън.
— Току-що направихме точно това — отговарям. — Или поне опитахме. По-далече е и по-трудно, отколкото предполагате.
— Това е единственият ни възможен ход — настоява Джейкъб и хвърля поглед към водопада. — Не можем да се върнем назад. Това би означавало да се катерим по стените на водопада, а те са прекалено стръмни и хлъзгави. Но също така не можем да останем тук. Нужна ни е храна. Трябва да потеглим веднага.
— Не — казва Сиси, без да поглежда към нас. — Ще останем тук.
— Сиси — започва Джейкъб.
— Чуй! Аз оставам — тросва му се. — Ти върви, ако желаеш. Аз оставам.
Джейкъб не протестира, а по погледа му проличава, че е наранен.
— Аз само имах предвид, че…
— Няма да споря с теб или с когото и да било! Имаме да свършим две неща. Ясно ли е? Да открием знак, оставен ни от Учения, и да запазим Джийн жив. Достатъчно просто ли е да го схванете? В момента животът ни е сведен до това. Намерете знак и го запазете жив. Две неща, хора.