— Почакай, Сиси — намесвам се аз. — Откъде знаеш, че трябва да влезем там?
— Просто предполагам — отвръща тя и се смее безгрижно. — И може би поради факта, че открих комплекти чисти дрехи и въжена стълба, която да ни изведе.
В нишата е тъмно. Само един неясен сноп слънчева светлина озарява вътрешността й. Дрехите ни са напълно наквасени с вода и вече започваме да треперим.
— Онези сухи дрехи, за които спомена… — заговарям аз с тракащи зъби. Сиси се усмихва и ни води до един скрит в сенките кош. Има достатъчно дрехи в различни размери за десетина човека.
— Как се сети да погледнеш зад водопада? — питам, докато се преобличаме в сухи дрехи.
Тя нахлузва чифт вълнени чорапи.
— Ако се стремиш да държиш ловците настрани от земята на млякото и меда, водопадът би бил най-ефикасната ключалка. Никой ловец — ако изобщо допуснем, че би оцелял след спускането по водопада, — не би се сетил да търси там. Така мъдро разсъждава Учения. — В очите й искрят весели пламъчета. — Опитай се да ме следваш — казва с усмивка.
След като сме се преоблекли, тя ни събира под снопа слънчева светлина и сочи нагоре. В първия миг не забелязвам нищо необичайно. Само един сноп слънчева светлина, сочещ надолу като прожектор от покрития с висяща растителност табан. После я зървам: прикрита от листата и едва забележима въжена стълба.
Вътре в колоната от светлина е. На единственото място, където ловците не биха помислили — или посмели — да хвърлят поглед. Още една ключалка.
Като използва сключените длани на Епап за стъпало, Сиси се повдига нагоре. Успява да хване най-ниския напречник на стълбата, после замахва с крака, превърта се с главата надолу и заклещва глезените си в намиращи се по-нагоре напречници. Тялото й виси надолу и е разперила ръце, хваща Бен, покачил се на раменете на Епап. Не е лесно, но успява да го прехвърли нагоре. По сходен начин всички се озоваваме на стълбата и започваме да се изкачваме без ни най-малка идея колко дълго и трудно ще се окаже катеренето. Ако бяхме знаели, нямаше да го подхванем с такова енергично темпо.
Половин час по-късно ентусиазмът ни започва да се изчерпва, а умората става все по-голяма и оформящите нещо като тунел стени ни притискат. Клаустрофобията ни наляга бързо и безмилостно. Лактите ми се удрят в неравните стени и дори раменете ми са изподрани. Толкова е тясно, че се изкушаваме да се откажем от багажа си. В един особено тесен участък аз се заклещвам, дори с ръце, вдигнати над главата не успявам да се промъкна през тунела. Налага се Епап да бута отдолу с ръце, притиснати в задните ми части, изключително неловък момент.
В този тесен вертикален проход слънчевата светлина присъства за съвсем кратък период и остава само още в продължение на половин час. Светлината се оттегля нагоре от едната страна на тунела в началото бавно и плавно; после с внезапно увеличаване на скоростта се отдръпва рязко нагоре и изчезва. Лишени от видимост, ние потъваме в наситена сивота. С мрака идва и бързо спадане на температурата. Усещането е странно; усилването на тъмнината и студа ни кара да се чувстваме сякаш се спускаме в недрата на земята, а ние се изкачваме нагоре и навън.
— Сиси, успяваш ли да видиш отвор от твоята позиция? — пита намиращият се под мен Епап.
— Всичко, което виждам, е светла точка. Съвсем дребна. Прекалено е малка, за да мога точно да преценя разстоянието. Но изглежда наистина много далече.
След няколко часа катерене си позволяваме дълга почивка. Заплитаме крайниците си във въжетата, за да се задържим. С отекли ръце и протрити от грубото въже длани, ние си предаваме внимателно нагоре и надолу останалите диви плодове. Над мен Бен не може да укроти ръцете си.
— Не спират да треперят — обяснява ми. — Не мога да ги накарам да спрат. — Лактите му са осеяни с кървави рани.
Телата ни са разнебитени, духът смазан.
Десет минути по-късно подновяваме катеренето. След секунди изгарящата болка се завръща. Все едно изобщо не сме почивали.
9
Нощ е. Хладният въздух прониква надолу в шахтата. Аз съм болен. Носът ми е напълно запушен. От челото ми се излъчва топлина, която топи леда по стените и го превръща в ручейчета също като тези, стичащи се от носа ми. Събрали сме се по двойки, Бен е със Сиси, под тях сме ние с Джейкъб, а отдолу са Дейвид и Епап. Джейкъб спи пред мен от другата страна на стълбата, завързан с въже, а ръцете ми са проврени под мишниците му. Допълнително сме обезопасени от обстоятелството, че телата ни са плътно притиснати към стените на шахтата.