Влизаме и бързо затваряме. Най-добре е да спрем притока на светлина възможно най-бързо. Да не безпокоим врага, ако изобщо има такъв. Намираме се в тъмно тясно преддверие. Изчакваме очите ни да привикнат към мрака. Ослушваме се за звуци, които не бихме желали да чуваме: плъзгане, чесане, съскане. Но ни обгръща единствено тишина.
Постепенно започваме да долавяме известни очертания. Пристъпваме на пръсти в стаята непосредствено вляво от нас, дъските на пода проскърцват под стъпките ни. Очите ни обхождат първо тавана; при най-малкия намек, че там спи някой, мигом ще отстъпим назад, ще изскочим от хижата и ще побегнем. Но там няма нищо, освен няколко греди. Гола маса и голям скрин са обзавеждането в иначе празната стая.
Насочваме се предпазливо към стаята от другата страна на коридора. И тук таванът е чист от спящи увиснали тела. В ъгъла има дървена табуретка, а кръглата й седалка е като втренчило се в нас око. Стаята е порутена и лишена от всякаква друга мебелировка, а въздухът е наситен с миризма на мухъл. Нещо лошо е сторено в това помещение казвам си и потръпвам. Бързо изскачаме навън.
Остава още една стая, която се намира в самия край на коридора. Сиси е на две крачки пред мен и отмята глава назад, когато влиза. Лицето й е озарено от надежда.
Легло. На тясната рамка е положен тънък матрак. Малкото одеяло е надиплено върху възглавницата като стара змийска кожа.
Приближавам към прозорците и намирам ръчката за капаците. Скърцат шумно, докато се вдигат. Заструява слънчева светлина, по-ярка е, отколкото очаквам, макар небето да е напълно покрито с плътни облаци. Забелязвам интересно приспособление да виси на отсрещната стена. Изглежда като огромно хвърчило, като гигантски молец, прикрепен към дървена рамка.
Сиси е до леглото и оглежда матрака.
— Какво мислиш? — питам.
— Струва ми се, че това място е празно от известно време. — Души в опит да долови някаква миризма. Ще се устроим тук за тази нощ. Ще уловим някакъв дивеч, ще запалим огън, ще възстановим силите си и ще спим пълноценен нощен сън. Веднага щом се развидели утре, ще огледаме наоколо, за да видим дали ще открием нещо друго.
— Ами ако е това? Ако това е земята на млякото и меда?
— Ако е това, значи е това.
Поглеждам към леглото.
— Тогава къде е той?
12
По-късно вечерта е. Те спят в спалнята: момчетата едва са се сместили на леглото, ръцете и краката им висят от него. Сиси се е сгушила на дървен стол. Аз тръгвам по коридора към една от другите стаи. Обсъждахме след вечерята — два уловени от нас мармота, които опекохме — дали да затворим капаците. Накрая предпочетохме — явно преживяното в клаустрофобичния тъмен тунел още ни влияеше — да рискуваме и да ги оставим отворени. Радвам се, че го сторихме. Окъпаният в сребриста лунна светлина зимен пейзаж е успокояващ. Дори издигащият се планински връх дарява величествен покой.
Загръщам се плътно в анорака си и се наслаждавам на топлината. Това е една от множеството дрехи, които намерихме струпани в дървена ракла. Бен я откри под леглото и се развика възторжено, когато отвътре се появиха якета, подплатени със заешка кожа, шалове, вълнени чорапи и ръкавици. И странен на вид елек, който е утежнен с прикрепени отгоре до долу кукички и метални уши.
Сградата скърца непрестанно, дървените греди се разместват заради спадането на температурата. Шумът — на моменти изключително силен — тревожеше Бен, докато се настаняваше в леглото за през нощта.
Всичко е наред, Бен, все още чувам гласа на Сиси в главата си, всичко е съвсем наред.
Може би е права. Може би това е то. Краят, целта, Обетованата земя. Тази хижа, тази просека, тази планина. И всеки миг баща ми ще се появи, крачейки от гората и ще влезе в хижата.
В коридора се чуват стъпки, шумът ме стряска; докато се обръщам, пръстите ми се плъзват по осеяния с трески перваз. Пронизва ме болка и дръпвам рязко ръка. По върховете на пръстите ми се появяват топли капки кръв.
Епап е. Взира се сънливо в помещението, а луната свети право в лицето му. Аз съм скрит в сенките; той не ме вижда. Лицето му се сбръчква озадачено. Кани се да се обърне и да си тръгне, когато зърва нещо през прозореца.
Изражението му се променя напълно и бледността му изчезва. Прикляка рязко.
— Епап? — викам го и се показвам от сенките.
Той подскача при звука на гласа ми. Но вместо да ме нахока, притиска показалец към устните си. После отмята брадичка по посока на прозореца. Приведен аз отивам до него.