Момичето се изправя и се отупва от снега.
— Къде е Ориджин? — Тя се взира в мен, а после и в останалите. Очите й са пронизващо сини и лишени от грам топлота.
Ние я гледаме онемели.
— Ориджин. Къде е Ориджин?
След още мълчание най-накрая Бен се обажда.
— За какво говориш?
Сега е неин ред да ни погледне напълно объркана.
— Ориджин. Ориджин трябва да е у вас.
Най-накрая Бен задава въпроса, напиращ на устите на всички ни.
— Коя си ти?
14
Едва след като влизаме в хижата и стоим смутено около масата, тя ни казва.
— Клеър — произнася. — Като въздух, ефир…
Сиси, която я наблюдава с неприкрито подозрение, пита:
— Тук ли живееш? Това ли е домът ти?
Момичето клати глава.
— Nayden nark — отговаря.
Ние я гледаме неразбиращо.
— Моля? — пита Сиси.
Но Клеър не й обръща внимание и насочва вниманието си към мен.
— При вас ли е Ориджин?
— За какво говориш? — питам. — Какво е това Ориджин?
Дребната брадичка на момичето потрепва, тя примигва и изтичва навън от стаята. Поема по коридора, а очите й шарят наоколо, влиза в спалнята. Когато я настигаме, тя вече изсипва раницата на Епап, като разпилява предмети, дрехи и скицника му върху леглото.
— Хей, какво си мислиш, че правиш? — пита Сиси и изтръгва раницата от ръцете й.
— Кажете ми къде е Ориджин! — настоява момичето.
— Не разбираме за какво говориш! — обяснява й Епап.
— Разбирате! Кругман каза, че ще дойдете. Каза, че Ориджин е у вас.
— Кой каза това? — пита Епап. — Кой е Кругман?
Те продължават да засипват момичето с въпроси. Но не и аз. Сърцето ми е в гърлото, взимам скицника от леглото и прелиствам страниците, за да открия портрет на баща си. Тикам страницата пред лицето на момичето.
— Това ли е той? — крещя. Всички млъкват и се обръщат към мен. — Това ли е Кругман?
Момичето разглежда рисунката. Очите й се разширяват, като че в знак на разпознаване. Но казва само:
— Не, не е той.
Сърцето ми се свива.
— Този човек, който ти е казал за нас — заговаря Сиси. — Кругман. Той тук ли живее?
Тя клати глава.
— Живее много далече.
— Тогава ни заведи при него — настоявам аз.
— Първо ми покажете Ориджин. — Макар слаб и нежен, гласът на момичето съдържа нотка на упорство. — После ще ви заведа при него.
— Първо ни заведи при него — отвръщам аз. — И после ще ти го покажем. — Бен ме поглежда въпросително.
Тя мълчи.
— Добре — съгласява се, но в очите й се чете недоверие. — Ще тръгнем, когато изгрее слънцето.
— Nayden nark — казвам аз. — Тръгваме веднага.
Клеър изучава лицето ми. Зад будните й очи се въртят всякакви мисли, тайнствени и неразгадаеми. За миг там проблясва нещо като разпознаване.
— Добре. Съберете си нещата. Пътят е дълъг.
Преливаме от въпроси, докато я следваме, но физическите усилия, които се изискват, правят разговорите почти невъзможни. Става ми ясно защо искаше да изчакаме до сутринта. Пътят е много по-дълъг, отколкото очаквах. Движим се в тъмнината, отминаваме бълбукащ поток и после излизаме от гората. Изкачваме се и оставяме линията на дърветата далече под нас, крачим като че по безкраен участък от гранит без всякаква растителност. От часове сме сред тези гранитни дюни, изненадващо гладката им повърхност блести под лунната светлина и им придава вид на тълпа плешивци. Гледката тук отгоре е величествена — с водопади, които се леят по стръмните скали и гъста иглолистна растителност, покриваща дъното на низината, но аз съм прекалено изтощен да й се наслаждавам. И болен. Главата ми се върти, горя от температура, въпреки че студеният вятър кара тялото ми да потръпва. Голямата надморска височина също не ми е в услуга, кара ме да се чувствам не на себе си и замаян.
В някакъв момент пътеката достига до изключително стръмен участък. В гранита са прикрепени две метални въжета, които използваме, за да се изкатерим. По средата на пътя спираме, за да си поемем въздух. От предизвикващата световъртеж позиция успявам да зърна в далечина река Неде, която блести като сребърна нишка далече под нас, смайващо малка и незначителна. Продължаваме напред и достигаме върха в състояние на пълно изтощение. Клеър има вид, сякаш изкатерването не й е повлияло по никакъв начин; чака нетърпеливо, докато всички останали едва успяват да си поемат дъх. Подритва камъчета, а очите й бродят по раниците, които носим. Без съмнение търси Ориджин, каквото и да представлява това.