Най-накрая с приближаването на зората и след като краката ни са така набити от дългото катерене, Клеър внезапно завива наляво и се промъква през тесен отвор между две големи скали. Когато се озоваваме от другата страна, сякаш сме попаднали на съвършено различна планета.
Вместо суровия вятър по склоновете на планината ни посреща покоят на гора от секвои. С готовност пристъпваме във вътрешността й. Тревата под краката ни е зелена, около нас гордо се издигат кафявите стволове на секвоите, а тук-там има участъци, покрити с цъфнали хризантеми. Нежният ромон се засилва и накрая се натъкваме на източника му — планински поток. Клеър ни нарежда да пием от него. Водата е неописуема — сладка и предлагаща кристална свежест. Утолили жаждата си, ние продължаваме напред нетърпеливо, краката ни заработват в по-бързо темпо.
— Почти стигнахме — обявява Клеър.
Между дърветата вече са започнали да проникват слънчеви лъчи. Обгръщат ни повече цветове и форми, всички изпълнени с топлота. Невидими птици чуруликат сред клоните високо над главите ни. Клеър завива, оформя фуния около устата си и надава вик „айларипи“. Звукът е различен от всичко, което сме чували преди. Бен не може да спре да я гледа.
— Предупреждавам Мисията — обяснява Клеър. — Уведомявам ги, че съм ви открила.
— Мисията? — питам аз.
Тя не отговаря. Вървим още десет или петнайсет минути.
И тогава гората внезапно се отдръпва настрани. Заковаваме се по местата си.
Пред нас се издига крепостна стена с височината на няколкоетажна сграда. Конструирана е от огромни каменни блокове, задържани в едно цяло със смесица от бетон, метал и дървени трупи. Отблясъците на изгрева се прокрадват над планинското било и занемареността на укреплението става все по-очевидна. Единствено кулата в ъгъла му изглежда добре поддържана. Облицована е с гладки тъмни стоманени панели. По цялата й обиколка има голям прозорец и стъклото е осветено отвътре.
— Това е офисът на Кругман — обяснява Клеър и сочи.
После ни повежда през отворените порти — две масивни плоскости с дебелина петнайсет сантиметра и височината три човешки боя. Ако се съди по ръждата върху релсите на земята, портите явно не са затваряни от доста дълго време. Вероятно с години. Клеър отново оформя фуния с ръце и надава същия вик.
Прекрачваме и вече сме отвъд стените.
— Иха — казва тихо Бен, сякаш се бои да не разруши миража.
Вътре има цяло село. Светлината на зората се разстила над комуната и огнено червените отблясъци окъпват сламените покриви на къщите. Къщите сияят с мека като плюшеното покритие на възглавничка светлина от горящите вътре камини. От високите комини с орнаменти кротко се извива пушек. Прозорецът на една близка къща се отваря; виждам отвътре да се показва нечия глава, бързо последвана от друга.
Пред нас ромоли поток, чиято вода е кристалночиста. Над потока се извива каменен мост, облицован с ръчно дялани блокчета, които блестят под изгрева като очи, намигащи добронамерено към нас.
Отварят се още прозорци. В рамките им се появяват главите на малки и големи. Вратите се отварят широко, изпълвани с хора, които се изсипват навън.
Бен сграбчва ръката на Сиси.
— Сиси? — шепне развълнувано.
Тя се усмихва и стиска ръката му.
— Мисля, че вече всичко ще бъде наред.
Хората се тълпят навън от домовете си като пъстроцветна златни рибки с ярките си и весели дрехи. Нито бавно, нито прибързано те се придвижват към нас, като се поклащат леко, а очите им блестят.
— Колко са хората? — пита Епап.
— Общо двеста — отговаря Клеър.
Спираме до моста; от другата му страна жителите на селото правят същото. За миг се взираме едни в други. Лицата им са закръглени и със здрав вид. Много все още са облечени в пижамите си, а косите им са разрошени от съня. Бузите им розовеят.
Едър мъж излиза напред от групата, дебелото му шкембе е надвиснало над талията. Сърцето ми спира да бие, но само за секунда. Очевидно този набит и висок мъж не е баща ми. Изучава ни за кратко, а после се накланя назад с ръце на кръста и започва да се смее. Възторжен рев, гръмогласен и радостен. Приближава ни, извисява се още по-високо докато преминава по извития мост. По средата на моста, на самия му връх, той разперва ръце с ликуващо лице.