— Добре дошли в Мисията — изрича с плътен и мелодичен глас. — Очаквахме ви. — Спира на няколко крачки от нас, а присъствието му е наистина внушително, чарът му ни залива подобно на дъждовни капки от чадър. Масивният му силует закрива изгряващото слънце. В сянката му температурата се понижава леко. Но само за миг. Той бързо сменя позицията си, сякаш осъзнал, че затуля светлината. По усмихнатото му лице се изписва колебание. Мъчи се да установи кой е лидерът в нашата група. Погледът му подминава Епап, плъзва се по Сиси, забавя се за малко върху мен, връща се обратно на Епап и накрая спира върху мен. Усмивката се връща.
— Името ми е Кругман. За мен е огромно удоволствие да ви срещна. Неизмеримо и неописуемо удоволствие. — Ръката му се протяга към мен и поглъща моята, яка и мускулеста е. Но кожата й е мека, гладка, женствена.
— Ще продължим ли? — пита, отмества се на една страна и махва бавно с ръка, сочейки пътя. Мостът се извива като цветна дъга пред нас и потъва в море от усмивки.
В началото несигурно, а после с растящо вълнение ние поемаме по моста. Сиси и момчетата, които са живели в купола през целия си живот, не са смесвали с тълпа преди и предпазливостта ги кара да спрат в края на моста. От местата си долавяме аромата на апетитна храна, каквато преди не сме вкусвали. Стомасите ни къркорят.
— Това трябва да е тя! — виква Бен. — Това трябва да е тя. Земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина. — Подръпва ръкава на Сиси. — Това е мястото, нали? Където Учения обеща да ни отведе.
Тя не казва нищо, но в очите й блести влага.
— Така е, нали? — подканва я Дейвид.
Най-накрая тя кима едва доловимо.
— Може би. Все пак трябва да сме…
Но това е всичко, което Дейвид и Джейкъб чакат да чуят. Веднага ни хващат за ръце и ни притеглят напред.
Тълпата се разделя, за да ни направи път, но съвсем леко. Докато преминаваме, жителите на селото протягат ръце да ни докоснат, потупват ни жадно по раменете и гърбовете, кимат и дори подскачат от вълнение. Зъбите им блестят с ослепителна чистота. В която и посока да погледнем, срещаме гостоприемни погледи и одобрителни кимания. В някакъв момент Бен ме подръпва за ръката. Усмихнал се е широко, а по бузите му се стичат сълзи; говори ми нещо, но не успявам да чуя заради врявата, предизвикана по повод на нас. Навеждам се леко и долавям една фраза от казаното.
— Земя на мляко и мед, на плодове и слънчева светлина, трябва… — А после думите му са погълнати от общия шум.
И си мисля, че е прав. Докато слънцето се издига над нас и топлината му става все по-силна, а светлината се стеле над планините, над селото и неговите усмихнати обитатели, докато слушам звука от одобрителния им смях, така силен, че чувствам вибрациите му в костите си, когато зървам как Сиси ми се усмихва с чистотата на най-лазурното небе, у мен се ражда усещане, различно от всичко, което съм изпитвал преди.
Чувствам се, сякаш се прибирам у дома.
15
Кругман ни води през селото по главната му алея, която е покрита с каменни блокчета и плочи. Изключително ентусиазиран гид е и периодически отделя време да ни запознае с имената на нови гледки и звуци. Разгледани по-отблизо, къщите са солидни, изградени са върху каменна основа с дървена конструкция в горните етажи. Диви цветя в керамични саксии красят первазите на прозорците с колоритна маса от лилии, лупина, мушкато, невени и резеда. Всичко е спретнато, чисто, светло, подредено. Лица — буквално всички на млади момичета — надничат към нас през високите двукрили прозорци. Още момичета ни следват, като няколко от по-големите се взират в мен и шепнат помежду си.
Епап не спира да си върти главата, откакто сме дошли. Никога не е виждал друго момиче, освен Сиси и прекомерното внимание от страна на момичетата идва в повече на сетивата му. Зяпа ги с широко ококорени очи, а на устните му се прокрадва срамежлива усмивка.
Кругман ни представя сградите: складовете, клиниката, дърводелската работилница, родилното отделение, шивашката работилница. Всяка от тях е малко по-голяма от бунгалата за живеене. Достигаме до северния край на селото и постройките внезапно свършват, а покритата с камък пътека отстъпва място на обработваема земя. Из въздуха се носи някаква миризма: на кръв, плът и животинска тор. Насред обработваемата земя се виждат няколко малки бараки. Без да ги поглежда, Кругман обяснява, че това са постройките на касапницата. Отминаваме още обработваеми земи, по които се виждат спретнати редици от нещо, което Кругман нарича царевица, картофи и зеле, както и цели армии от ябълкови и сливови дървета. Няколко дребни като мравки фигури се движат между лехите.