Гласът на Кругман е дрезгав и мрачен.
— Вече не е с нас.
— Къде е той? — Този път Сиси е тази, която задава настоятелно въпроса, а всяка дума излъчва страх.
Кругман се обръща бавно към нея, а огромното му тяло се движи, като че е цял континент.
— Умря. При един трагичен инцидент — обяснява й.
Аз отстъпвам крачка назад. Но не чувствам как се движат краката ми. Нямам усещането, че изобщо се докосват до нещо.
Пронизваща болка разцепва главата ми, като че цял сегмент от черепа ми е отстранен и парче осеяно с трески дърво се плъзва по оголения ми мозък. Изведнъж помещението се изпълва с червена светлина, която мига хипнотизиращо. Сриването ми на земята представлява влудяващо бавна спирала, при която зървам лицата им, бели петна и луни, които се въртят около мен в един останал празен свят.
16
Баща ми ме събуди с разтърсване на раменете.
— Какво има? — попитах. Не се уплаших; по лицето му се четеше вълнение.
— Излизаме — отвърна ми.
— Така ли? Защо?
— Хайде — настоя.
— Трябва ли, тате? Не искам да излизам на слънцето.
— Просто ела — нареди ми той и аз естествено изпълних. Покорно си обух обувките, нанесох лосион по ръцете и лицето си, нахлупих шапката ниско, така че се впи в кожата на нивото на веждите. За всеки случай прибрахме в джобовете си фалшивите уголемени зъби. Когато отворихме вратата, дневната светлина беше като киселина в очите ни.
Вървяхме по улицата без слънчеви очила. Това са дребни трикове, които усвояваш с годините. Не носи тъмни очила през деня; може да оставят линии на лицето ти. По същата причина не носи и часовник. Всички тези правила бяха неприкосновени, независимо от обстоятелствата. Но този ден по някаква причина баща ми наруши едно важно правило: ако може да се избегне, не излизай навън в безоблачен ден, когато слънцето грее, незасенчвано от нищо. Взирах се озадачено в баща си. Но той не обясни нищо.
Движехме се в сенките на сградите, когато това беше възможно, като се придържахме плътно към стените на извисяващите се небостъргачи. Улиците, разбира се, бяха празни, по тротоарите сред сградите от бетон и хром и пред затворените врати на кафенета и магазини цареше пълна тишина.
Баща ми мина през въртящата се врата на Домейн Билдинг, най-високия небостъргач в града, състоящ се от шейсет и пет етажа. В него се помещаваха Министерството на науките и Академията по историческите догадки. Откакто се помнех, баща ми беше работил единствено в тази сграда. Аз го последвах през въртящата се врата и се озовахме във високия петдесет и девет етажа атриум. Просторното и въздушно стъклено лоби беше изпълнено със слънчева светлина, която се пречупваше в множество ослепителни лъчи, оцветени като дъги.
— Насам — каза, застанал пред стъкления асансьор. Прозрачната му шахта се издигаше през цялата височина на атриума чак до върха. Макар наоколо да нямаше никой друг, нито в сградата, нито в целия град, ако трябва да сме точни, ние разговаряхме с приглушени гласове.
— Защо сме тук, тате? — попитах.
Вратата на асансьора се отвори и баща ми въведе комбинация за последния етаж. Достъпът до него беше ограничен и такъв имаха избрани хора, преминали проверка за сигурност. Аз го погледнах изненадано, а той отвърна на погледа ми и почеса китката си. Асансьорът потегли бързо нагоре и ми се наложи да преглътна, за да освободя налягането в ушите си.
Отминахме много етажи с лекционни зали, научни лаборатории, конферентни зали и всевъзможни правителствени служби, преди асансьорът да звънне и да спрем. Вратите се отвориха. Мигом бяхме осветени от още по-силна светлина, която ни заслепи. Ръцете на баща ми докоснаха раменете ми и ме побутнаха напред към убийствените лъчи. Аз пристъпих няколко сантиметра.
Тази светлина не беше нещо неочаквано. През годините съм се качвал на последния етаж поне десет пъти, когато баща ми с гордост ми показваше работното си място. Тук прекарвам обедната си почивка, все ми повтаряше (сам на тези стълби ли, тате?), тук се държат метлите парцалите и прахосмукачките, тук пера кърпите, а тук складирам почистващите препарати, това е шахтата за боклук. Познаваше всеки квадратен сантиметър; пристъпвайки навън от асансьора, той се движеше без всякакво колебание, хвана нежно ръката ми и завихме наляво.
Подметките ни издаваха скърцащ звук по прозрачния под. Искрящи проблясъци от слънчева светлина рефлектираха от металните греди, разсичащи заобикалящите ни прозорци. Положително доказателство за трудолюбието и професионализма на баща ми като чистач. Докато се движехме по коридора, на лицето му се мъдреше гордо изражение, а слънчевата светлина заливаше всичко, сякаш бяхме нагазили в басейн, пълен с диаманти. Този етаж, където се помещаваха най-секретните архиви и документи, беше най-безопасното място в целия град: най-високата точка, рееща се далече над всички, денем оградена отдолу и отгоре с море от действаща като киселина върху кожата слънчева светлина. Беше недостъпна абсолютно за всички.