Освен за нас.
Единственото затъмнено пространство на целия етаж представляваше малка кабина, подобна на килер, която беше сбутана в североизточния му ъгъл. Наричана Паник стая, тя беше отделена от останалото пространство с прозрачни сиви стени, изработени от специално стъкло, неутрализиращо токсичността на слънчевата светлина. Паник стаята беше създадена като предпазна мярка за малко вероятна екстремна ситуация, при която по невнимание някой би могъл да се окаже заключен на последния етаж на зазоряване. При натискането на намиращ се в нея бутон подът на Паник стаята би се отворил в спускаща се десет етажа надолу шахта. Понякога я определяха като най-усамотеното място в града за през деня. Не че на някого му се беше налагало да я изпробва.
На този етаж имаше само осем офиса, които бяха разделени един от друг със стъклени прегради, а обзавеждането от бюра и столове беше изработено от плексиглас. Все едно, че се намираш в аквариум; можеше да застанеш в единия край на етажа и да видиш ясно до другия. Нощем намиращите се във всеки офис — и съответно делата им — бяха видими за всички други. Прозрачно правителство, дрънкаха хората. На този етаж работеха най-висши държавни служители. С града, стелещ се пред погледите им, те прекарваха нощите си, взрени в мониторите на бюрата си, следейки на тях бързо менящите се цифри, като движеха глави отдясно наляво понякога в синхрон. Разговаряха хладно и безпристрастно един с друг, докато взимат едно важно решение след друго. Единствената пауза в тази досадна монотонност представляваше обедната почивка, когато баща ми им сервираше късове сурово месо, накиснато в кръв.
Имам да свърша нещо набързо, казваше баща ми, когато и да бяхме там през деня. И аз го следях как се придвижва бързо от офис в офис, включва мониторите, преглежда файлове и от време на време надрасква някоя записка в бележника си. Движенията му и нервността, с която действаше, ми подсказваха, че върши нещо незаконно. От незаконните неща, които биха ни осигурили директна екзекуция.
Но този ден баща ми не се вмъкна в никой от офисите и не ме помоли да чакам на рецепцията. Преминахме през преддверието с асансьора и се насочихме към стълбищната клетка. Стените ни притиснаха и наоколо отново се спусна тъмнина. Не бях подготвен за отвореното пространство, което ни посрещна, след като баща ми отвори най-горната врата. Почувствах се сякаш летя в небесата.
Тялото на баща ми излъчваше възторжено напрежение, в походката му личеше нетипична невъздържаност, когато ме поведе към ръба. Виждах офисите точно под нас, от другата страна на стъкления покрив, по който припках.
— Тате?
— Добре, спри тук. — Бяхме едва на три метра от ръба, достатъчно близо за мен, че да зърна улицата далече под нас. — Затвори очи.
— Тате?
— Просто затвори очи. — Стъпките му се отдалечиха от мен.
Затворих очи. Това беше баща ми, така че не изпитвах никакъв страх. Една минута по-късно чух стъпките му да приближават обратно.
— Добре, сега отвори очи.
Изпълних го. В ръцете си държеше голямо приспособление с крила, покрити с лъскави метални панели. Очите на баща ми блестяха, докато следеше за реакцията ми.
— Какво е това? — попитах.
— Самолет. Помниш ли, като ти разказвах какво е самолет?
Аз се взирах в него озадачено.
— Онова нещо, което лети в небето? Помниш ли? — Той беше разочарован.
— Но сега не лети. Мъртъв ли е? — попитах.
— Не, глупчо. Този се управлява дистанционно — обясни и ми показа дистанционното управление в ръката си. — Ето, дръж самолета високо над главата си. Не, сложи ръце тук върху крилете. Точно така, сега го вдигни високо. Каквото и да става, не го пускай. Готов ли си?
— Готов съм.
И той натисна бутона на дистанционното управление, а самолетът започна да вибрира между пръстите ми, възкръснал и оживен, борещ се да полети свободно.
— Само да можеше да видиш лицето си — отбеляза баща ми и почеса китката си с двата си свободни пръста.