Отварям леко очи. Един ден, една нощ е минала, откакто съм ги отварял за последно. И почти незабавно отново политам към черната бездна. Но не преди да зърна Сиси, която се взира навън през прозореца, без да е наясно, че съм буден. Окъпаното й от лунната светлина лице е напрегнато от тревога. И страх. Нещо не е наред. Потъвам в сън.
Будя се. Чувствам го като прераждане: за първи път от дни съзнанието ми е ясно, а тялото, макар и слабо се е възстановило. Докосвам челото си. Хладно и сухо е. Температурата е спаднала. Вдишвам, усещам натрупания секрет в дихателните си пътища.
През тънките завеси се процежда слънчева светлина. Намирам се в малка стая с дървена ламперия, която е направена по-просторна с една голяма ниша. Сиси е дълбоко заспала в едно кожено кресло. Устата й е леко отворена, а одеялото се повдига и спуска съвсем леко.
Мъча се да се изправя до седнало положение, но силите ми свършват бързо.
— Движи се бавно. Спокойно и внимателно — обажда се встрани от мен Сиси, а ръката й вече е под главата ми и тя ме поставя да легна обратно.
— Колко дълго? — грача. Гласът ми е груб и дрезгав и не звучи като моя.
— Остана в безсъзнание три дни. Беше на косъм през първите два дни, изгаряше. Честно казано, не мислехме, че ще се пребориш. Ето, пийни малко. — Тя придържа купичка към устните ми. — Температурата спадна снощи.
— Държа я. — Но купата тежи цял тон и аз почти я разсипвам. Сиси притиска длани към моите и закрепва съда. Отпивам няколко глътки, а после се отпускам обратно на възглавницата. Облива ме топла вълна.
Сиси изглежда изморена, а косата й е разчорлена и няколко кичура са се залепили за лицето й като нарисувани. Под очите й има големи тъмни кръгове, а лицето й е опънато от напрежение. Нещо не е наред.
— Сутрин ли е или следобед? — питам.
Въпросът я затруднява.
— Не знам. Изгубих представа за времето — отвръща и се взира навън през прозореца. — Изглежда като да е следобед. — Тя поглежда през прозореца от другата страна на стаята. — Да, това е запад, така че е следобед.
— Къде са другите? Момчетата?
— Някъде навън.
— Добре ли са?
Тя кима.
— И още как. Това място наистина им допада. — Тя прави опит да се усмихне, но устните й се превръщат в права линия. — Харесва им тук. Няма как да са по-щастливи.
— Значи това е тя, нали? Земята на меда и млякото?
Тя кима и се умълчава.
— Сиси, какво не е наред?
— Нищо. Всичко е чудесно. Плодове и слънчева светлина. Обетованата земя. — Но вече не ме гледа в очите.
— Просто ми кажи — подтиквам я кротко аз.
Тя хапе долната си устна и се размърдва в креслото си. Заговаря с приглушен глас.
— Има нещо странно в това място.
Аз се изправям.
— Какво имаш предвид? — Задавям се от секрета в гърдите ми и започвам да кашлям. Тя сяда до мен и ме потупва леко по гърба. — Сиси, кажи ми.
Тя клати глава.
— Нужен ти е покой.
Аз стискам ръката й.
— Просто ми кажи.
Тя се колебае.
— Трудно е да го определя. Нищо наистина сериозно, просто разни дребни неща.
— И момчетата ли ги забелязват? Епап?
В очите й проблясва гняв.
— Има прекалено много храна и забавления, които да отклоняват вниманието им. Вчера споменах пред Епап, но той нямаше и най-малка представа за какво говоря. Каза ми да забравя и да спра да се държа параноично. Да се отпусна и да се наслаждавам на мястото. Но аз не мога да го направя. Има нещо нередно.
В този момент чуваме звука от приближаващи стъпки. Вратата се отваря със замах. Висок мъж, леко прегърбен, сякаш смутен от ръста си, влетява в помещението. Сиси се напряга.
— Какво правиш тук? — тросва й се. — Това не е добре. Никак не е добре.
— Какво има? — питам.
Мъжът извърта очи към мен.
— Буден си! — заявява и се поклаща леко.
— Да.
Мига учестено за дълго време.
— Аз към старейшина Нортръмптън. Грижех се за теб. — Говори завалено, а очите му са кървясали. Дори от леглото успявам да доловя алкохолните изпарения, носещи се от устата му. Затътря се до прозорците и с усилие отваря един от тях. Навежда се навън и надава вик с ръце, оформили фуния около устата му. Дори викът му е завален. После се обръща обратно към мен.