Лекарят изсумтява.
— Тук най-важни са красотата, покоят и хармонията. Това е основно за Мисията.
След последната песен хорът притихва. Едно момиче приближава към мен.
— Моля те, бихме желали да се присъединиш към нас за вечеря.
— Да, мисля, че това ми стана ясно — отвръщам, като се старая да звуча добронамерен и благодарен.
Бузите й поаленяват.
— Ами тогава, натам — казва.
Групата момичета придружават Сиси и мен по павираната пътека, оформяйки стегнат кръг около нас. Всички до една се усмихват възторжено, а белите им зъби блестят на слънчевата светлина. Докато се придвижваме към основния площад, телата им се поклащат и олюляват по особен начин.
— Така вървят — обяснява намиращата се до мен Сиси. — Попитах ги защо, но те не обърнаха внимание. Също както постъпват с всичките ми въпроси. — Тя снижава глас. Мисля, че има нещо общо със стъпалата им. Недоразвити са.
Права е. Подаващите се изпод роклите им обувки сякаш покриват малки израстъци.
Пътеката е оградена от още момичета, много от тях са с пухкави бузи и закръглени кореми. И в този момент ми хрумва, че онова, което по-рано бях приел за пълнота и отпуснатост всъщност е нещо друго: бременни са. Всъщност, накъдето и да погледна, виждам да се поклащат момичета със заоблени кореми, намиращи в различни стадии на бременност. Поне една на всеки три. Всички се усмихват широко, разкривайки два реда лъскави блестящи зъби.
— Добре ли си? — пита Сиси и ми хвърля кос поглед.
— Да — отвръщам. Поклащам глава, за да прочистя съзнанието си. — Къде е бандата?
— Вероятно вече са в столовата. Не спират да ядат, откакто сме тук. За доказателство вече имат издути кореми.
Като всички останали тук, понечвам да кажа, но в този момент вече сме на входа на банкетната зала.
Онова, което мигом ми прави впечатление, е колко много хора има в сравнение с първия път. По дължината на залата са подредени четири дълги маси, от двете страни на които има дъбови пейки. Около всяка маса са струпани плътно момичета от селото, а тук-там се вижда по някое малко момче. Макар залата да е пълна, в нея цари ред и тишина. От извисяващите се чак до покривните греди големи прозорци струи слънчева светлина; лъчите влизат косо в столовата.
Насочен съм към предната част на залата, а после на сцената. Момчетата са се настанили на една маса там. Сиси е права; всички са качили по някой килограм. Лицата им са по-кръгли; имат отпуснат и спокоен вид. Радват се да ме видят; Бен, Дейвид и Джейкъб се втурват да ме прегърнат.
— Бен! — възкликвам, докато сядам. — Бузите ти! Станали са като балони.
Всички около масата се смеят. Джейкъб се включва в шегата.
— Бен е качил може би пет килограма, и то само там, на бузите. — Протяга се и го пощипва добродушно.
— От колко време сме тук? — питам. — Три дни или три месеца. Погледнете само колко сте напълнели.
Бен накланя глава назад и се засмива.
— Не можеш да ни виниш — казва весело. — Храната е невероятна.
Нашата маса не е единствената на сцената. Друга маса — много масивна и с крака, така дебели и внушителни, че сякаш изникват от самата сцена — стои близо до предния ръб. Върху силно колосаната покривка блестят сребърни прибори и лъскави чинии.
— Висшите старейшини седят на тази маса — обяснява Джейкъб, а очите му са приковани към вратата на кухнята.
В този момент в залата влизат висшите старейшини. Мигом всички се изправят с почтително наведени глави. Старейшините прекосяват бавно помещението, а закръглените им тумбаци се люлеят над коланите. Кругман влиза последен; едва след като сяда той, сядат и останалите старейшините, другите ги следваме. Всичко се прави изненадващо тихо. Дори шумът от тътренето на пейките по дървените дъски на пода е минимален. Седим напълно неподвижно, никой не помръдва. Най-накрая Кругман взима една чаша и се изправя.
Едва сега забелязвам, че Сиси не е с нас. Като се замисля, тя изчезна от мястото си до мен малко след като влязохме.
— Днес се събираме още веднъж, за да отпразнуваме пристигането на нашите смели пътешественици. Бродили са дълго и са преживели много опасности, за да се доберат до нас. Такава чудотворна поява изисква истинско тържество. За нашите някога изгубени, но сега намерени братя. — Кругман замълчава и думите са последвани от шумни аплодисменти. Той се взира ласкаво към нас петимата.