Разменят се още любезности. Гласовете им звънтят, а на лицата им са залепени лъчезарни усмивки.
Същото важи за всяка постройка, в която влизаме: работилниците за дърворезба и дърводелство, тъкачната и шивашката работилница, където момичетата се учат да плетат на две и на една кука, да бродират, да изработват ширити. Поздравявани сме със сведени глави и приповдигнати фрази. Дори момичета, покрай които минаваме на основната алея, се отнасят към нас със същата скована дружелюбност и широките им усмивки разкриват зъбите им. Само бебетата в родилното отделение — вътре е пълно с редици заети люлки — избягват фалшивите и безцелни разговори, а писъците и воплите им излъчват недоволство.
Обиколката завършва с пристигането на нощта. Здрачът се спуска върху планините, подобно на лилав филм от прах, за да бъда заместен от падането на нощта. Почти всички старейшини се отказват от обиколката с извинението, че имат среща и се насочват към механата. Оставам само с двама от старейшините, които са мълчаливи и мрачни. Уличните лампи примигват.
— Ще те отведем до новото място, където ще живееш — казват ми.
— Къде са приятелите ми?
Те клатят глави.
— В онази къща няма място за теб. Наредено ни е да те отведем другаде. Ще ти хареса. Къщата е строена неотдавна, чисто нова е, в нея няма никой друг. Ще имаш възможност за уединение.
— Предпочитам да бъда с приятелите си. Не разбирам защо трябва да съм сам.
— Хайде сега. Няма да си единственият, който е сам. Момичето, как й беше името, малката никаквица — Сиси — тя е чак във фермата.
Спирам.
— Сиси не е при момчетата?
— Има големи стъпала. На момичетата с големи стъпала не се позволява да спят в близост до града. Онези с големите крака спят извън сградите на града, във фермата. Такива са правилата.
— Като стана дума — намесва се другият старейшина. — Ето я и нея.
Сиси се намира сред група от десет момичета. Един от възрастните надвисва точно зад нея и се взира в гърба й злокобно съсредоточен. Пълните му ръце стърчат от блузата без ръкав като космати буци лой.
— Здравей, Сиси — поздравявам я.
— Здравей — отговаря бързо тя. — Джийн.
В тона й се долавя нещо жално. После старейшината побутва Сиси напред. Групата продължава по пътя си. Наблюдавам как се изгубват в мрака, преди смаляващите им се чезнещи фигури да се появят отново в светлината на следващата лампа. Когато стига до последната улична лампа, Сиси се обръща и ме поглежда. Лицето й е дребно и бледо. Устните й оформят думи. Ела при мен. А после се отдалечава от лампата и мракът я поглъща напълно.
18
Ашли Джун идва при мен, докато спя. Сънят е странен и граничи до голяма степен със стопроцентов кошмар. Отново се намирам в Института за хепъри, в усамотената библиотека, където бях настанен. Застояла воня на прах, вехти книги и пожълтели страници изпълва въздуха. Ашли Джун изниква от мрака, облечена в сватбена рокля с кринолин. Спуска се от тавана, а лицето й е искрящо бяло и неописуемо тъжно. Очите й са неестествено големи, очертани са с очна линия и преливат от сълзи. Но когато поема дланта ми, не плаче. Не, не поема дланта ми, а китката и това е първият знак, че има нещо много нередно.
Поемаме плавно към Института по покритата с камък пътека. От всяка страна има подредени служители, които ни наблюдават с навъсени и незаинтересувани изражения на лицата, а раменете им са отпуснати уморено. Сякаш твърде дълго са ни чакали да преминем. Никой не говори. Дори вятърът, който обикновено вдига облаци пясък, е притихнал. После влизаме в главната сграда на Института за хепъри. Пристъпваме по килима във фоайето (допирът на коприна до босите ми ходила е съблазнителен и изпитвам усещането, че всяка нишка поотделно се отърква в стъпалата ми), а ловците са там, за да ни поздравят с мълчаливо признание. Висят с главите надолу и чешат бавно китките си, а телата им се полюляват, подобно на трупове, развявани от вятъра. Раните им от последната ни яростна схватка зеят към мен, дълбоки отвори в гърдите и главите им. Алени устни виси, все още пронизана от харпуна. Устните й са яркочервени и шепнат отново и отново: Джийн, Джийн, Джийн. През цялото време Ашли Джун държи китката ми, а не дланта, върховете на пръстите й са шокиращо остри и дращят кожата ми. Сякаш всичко това е изключително забавно, една безкрайна шега. Но очната линия сега се стича от ъгълчетата на безизразните й очи.
Повежда ме надолу по стълбите, като и двамата се носим с лекота. Зимният студ става все по-силен, а мракът все по-концентриран, докато накрая не започваме да се чувстваме все едно преминаваме през студен черен гел. Искрящо бялата сватбена рокля на Ашли Джун е като бял пламък, попаднал в черен кладенец.