Тя ме повежда между дърветата, като от време навреме се навежда, за да мине под някой надвиснал ниско клон. Спираме, когато достигаме до неочаквана просека. Пред нас се намира стръмен насип, който разделя гората на две.
— Нагоре — обяснява тя и започва да се катери по насипа.
Изкачваме се по склона, а изпод обувките ни се търкалят освободили се камъчета. Две тесни метални релси лежат по протежението на горната част на насипа, като се движат абсолютно паралелно, отстоящи една от друга на разстояние детски ръст. Изглеждат безкрайни, покриват цялата му дължина и се губят в мрака. Перпендикулярно помежду металните релси лежат дървени талпи и ги свързват, наподобявайки легнала стълба.
Нещо по-студено от лед ме кара да потръпна.
Навеждам се и хващам едната релса. В кожата ми се впиват студени остриета, докато се взирам в простиращите се в далечина релси и погледът ми проследява постепенното им чезнене в мрака.
— Знаеш ли какво е това? — пита Сиси. — Писта за някакъв странен спорт ли?
Изправям се и се и устремявам поглед в другата посева на релсите докато те изчезват. Тилът ми се сковава от обземащия ме страх.
— Това е нещо, наричано „железопътна линия за влак“. Чел съм за тях като дете. В книжки с приказки и картинки.
— Железопътна линия за влак ли? — Тя наблюдава релсите съсредоточено. — Какво е влак?
— Нещо голямо — обяснявам тихо. — Локомотив, използван за пътуване. През огромни разстояния, каквито дори не можеш да си представиш, стотици километри. Върху тези метални греди. С невероятна скорост. — Мъча се да прикрия емоциите си, но треперещият ми глас издава страха ми.
— Стотици километри ли? — Сиси прави крачка към мен, а лицето й пребледнява. — Какво прави тази железопътна линия тук?
— Не знам.
Тя поглежда към далечните постройки на Мисията.
— Джийн — шепне, а очите й са широко отворени. — Какво е това място? Къде сме?
20
Макар да стоях буден почти цялата нощ, ставам още щом се пропуква зората. В собствената си стая съм, но не в леглото си. Сиси лежи там, унесена в дрямка, лицето й е притиснато към възглавницата ми. Но тялото й изглежда напрегнато дори в съня, като че споменът за изминалите няколко часа — а за нея вероятно последните няколко дни — се е просмукал в непокорното й съзнание.
Искала да остане с мен, както ми обясни предишната нощ при влаковите релси. Попитах я дали това би ни донесло неприятности. Дали няма да забележат отсъствието й във фермата, не е ли против местните правила…
— Забрави за местните правила — беше отвърнала тя.
Истината е, че аз също не исках да оставам сам. Озовахме се обратно в моята къща и докато успея да запаля огъня — бяхме премръзнали до кости, — тя вече беше заспала. Бързо, сякаш й се случваше за първи път от дни.
Нямам желание да я събудя и затова седя тихо на дивана, загледан в мъртвата жар в камината. Прозорците вляво от мен са обърнати на изток и завесите са обточени с искрящо оранжево. В съзнанието и тялото ми няма никаква мудност, а само адреналин. След минута нахлузвам якето си и излизам навън.
Струящата надолу слънчева светлина набира все повече сила, докато бродя из все още празните улици. По планинския връх, издигащ се зад селото, не е останал почти никакъв сняг, само най-горната му част е покрита с бяло. Вдишвам чист въздух с пълни гърди.
Пътеката обикаля селото, наподобявайки формата на подкова, без да прави пълен кръг. Докато приближавам края й, вниманието ми е привлечено от ромолящ вляво от мен ручей. До брега му се спуска добре отъпкана пътека, водеща към дървена платформа с простори за пране. Под една пейка спретнато са подредени дъски за търкане и кофи. Глътка вода би ми дошла добре. Насочвам се надолу.
Водата е приятна, чиста и студена. След като изпивам достатъчно, че да утоля жаждата си, наплисквам лицето и косата си. По гърба ми се стичат струи вода, които ме карат да настръхвам и ме изпълват с енергия. Чувствам как мислите ми се проясняват, а вниманието ми се изостря.
Някой стои от другата страна на потока. Наблюдава ме.
— Здравей, Клеър — поздравявам изненадано. — Клеър като въздух, ефир.
Тя не отговаря, а само продължава да се взира в мен.
— Не бива да си тук навън — заговаря най-накрая. Гласът й кънти в неподвижния въздух. — Против местните правила е.