— Нито пък ти — отговарям. — Ела насам — приканвам я с ръка.
За миг тя се поколебава. После склонява. Подскача от камък на камък през реката, като почти не измокря обувките си.
— Хей — казвам, осъзнал нещо. — Как направи това?
Тя е объркана.
— Използвах камъните. Видя ме…
— Не. Искам да кажа, че не си като другите момичета. Не накуцваш и не се поклащаш. Ти си… нормална.
— Искаш да кажеш грозна.
— Какво?
— Краката ми са грозни като на мъж. Просто го кажи.
Втренчвам се в обувките й, които са по-тъмно кафяви на места заради водата.
— Не виждам как…
— Да, да, знам. Огромни са. Като на мъж. Ясно ми е. Още не са обработени, за да се превърнат в лотосови стъпала. Не е нужно да зяпаш. — Ъгълчетата на устата й потъват надолу. — Но и моето време ще дойде. Процедурата трябваше да ми бъде извършена миналата година. Но после получих назначение.
— Какво назначение? За какво говориш?
— Аз събирам дърва. Трябва да имам мъжки крака, за да бродя из гората и да събирам дърва. Такова е назначението ми.
— Затова беше толкова далече от селото. При онази хижа.
Тя разтваря притеснено очи и се озърта бързо.
— Защо не го обявиш пред целия свят? — Пристъпва по-близо до мен. Моля те, не казвай на никого. Става ли? Не ми е позволено да се отдалечавам толкова. Вече не.
— В хижата от трупи. Там се е оттеглил Учения, нали? Живял е там.
Тя кима и свежда поглед.
— Защо е живял там? Толкова далече от Мисията?
— Трябва да вървя.
— Не, моля те. Ти си единственият човек тук, с когото мога да говоря. Какво се е случило с Учения?
Тя присвива подозрително очи.
— Умря. Самоуби се чрез обесване. — Изучава ме внимателно. — Не ти ли казаха?
— Не е било самоубийство. Не е било, нали?
Лицето й помръква, а очите й потъват.
— Трябва да вървя — повтаря. — Нарушаваме първия местен закон. „Стойте на групи от по трима или четирима. Усамотението не е позволено…“
— Знам какво гласят законите. Забрави ги за секунда. — Пристъпвам към нея, а тонът ми омеква. — От това място ме побиват тръпки. Можеш да ми кажеш, Клеър. Какво се е случило с Учения?
За миг в очите й проблясва нещо.
— Причината за смъртта му не е била самоубийство, нали? — казвам настоятелно.
Нещо я прави по-отстъпчива. Позата й престава да бъде така напрегната и тя отваря уста да заговори…
Зад гърба ми се разнася песен, прославяща слънчевата светлина и прекрасния нов ден. Група момичета от селото се задават от завоя, натоварени с кошове пране. Спират изненадани, когато ме зърват на платформата.
Обръщам се обратно. Клеър я няма. Оглеждам гората в опит да доловя движение.
— Клеър?
Но тя е изчезнала.
Ядосан отминавам редицата перачки. Те се покланят ниско със сведени глави, а устните им са се отдръпнали, за да разкрият зъбите им в нещо, за което се предполага, че е усмивка. Толкова изкуствена, че дори моята измамна усмивка е по-откровена.
— Добро утро — припяват. — Добро утро. Добро утро.
Няколко от тях вече са навили ръкави, готови да натопят дрехите в потока. Зървам кожата, а после грозен сбръчкан белег върху вътрешната страна на ръката на една от тях. Дебели изпъкнали резки във формата на „Х“, плътни бледорозови ивици, наподобяващи кръстосани пиявици. Готов съм да го пренебрегна и да продължа. Но после забелязвам същия белег на друго момиче, само че тя има два такива белега на ръката си.
Спирам. Взирам се в белезите. Осъзнавам какво представляват те. Осъзнавам какво е било причинено на момичетата.
Белязани са.
Момичето вижда накъде е насочен погледът ми и бързо спуска ръкава си, за да покрие белезите. Но само левия ръкав; не докосва навития си десен ръкав, който все е още е вдигнат над лакътя й. Кожата на дясната предмишница също е маркирана, но не с жигосване, а с интересна татуировка.
— Как се казваш? — заговарям я.
Тя трепва при прозвучаването на гласа ми. За миг замръзва на място; всички го правят.
— Добро утро, господине — заговаря с широко усмихната уста, а в гласа й личи страх.
— Как се казваш? — питам кротко, колкото ми е възможно.
— Не бива да разговаряме с вас — отвръща. Свива се притеснено.