— Защо не? — питам, като се старая да поддържам гласа си спокоен. — Само името ти. Това е всичко. Как се казваш?
— Деби — промърморва тя след кратка пауза.
— Деби — повтарям и тя подскача при прозвучаването на името й от моята уста. — Какво е това? — питам и соча.
Тя вдига поглед и забелязва, че имам предвид татуировката на ръката й.
— Това е Знакът ми за заслуги — обяснява и отново насочва очи към земята.
— Какво означава този Знак за заслуги? — задавам нов въпрос на момичето на име Деби.
Но тя не отговаря. Вятърът развява кичури от разпуснатата й коса.
— Какво има? — продължавам. — Защо не…
— Оставете я на мира.
Разнася се звучна въздишка. Всички глави мигом са сведени още по-ниско. Освен онази на момичето, произнесло думите. Очите й са приковани в моите. В тях личи страх. Но също така там виждам нещо кораво като камък, което не се предава. Но е така само за секунда. После и тя навежда глава и устремява съсредоточено поглед към земята.
Разглеждам това момиче по-внимателно. Тя е най-високата в групата, но също така и най-слабата. Носът и бузите й са обсипани със съзвездия от лунички. Но не това е най-забележителното у нея, а лявата й ръка. Там има белязани четири знака „Х“. Груби и грозни, подобни на метални инструменти, врязани в кожата й.
И после отново вдига поглед, за да срещне моя. Без свян. Или срам.
Вместо това там зървам предпазлива и въздържана… надежда.
— Какво представляват тези? — питам и соча към белезите на ръката й.
— Наричат се Обозначени недостатъци.
Хвърлям поглед към дясната й ръка. Чиста е. Липсват татуировки на усмихнати личица.
— Защо имаш такива… Обозначени недостатъци? Какво значат?
Но всичко, което тя отвръща, е:
— Моля ви. — Тонът й е мек, но решителен.
— Какво? — питам.
— Ако отговоря на въпроса ви — обяснява, — нарушавам местните правила. А ако аз го сторя, значи всички го правим. Така е записано в наставленията. Виновни по асоциация. Всички ще бъдем наказани, а не само аз. — И очите й отново срещат моите. Там има настоятелна молба. — Някои от нас са на път да изгубят много при още един недостатък. — Тя снижава глас. — Така че, моля ви, оставете ни да си вършим работата. Моля ви, оставете ни на спокойствие.
Аз отстъпвам една крачка назад, несигурен какво да предприема по-нататък.
Тя се потътря напред.
— Хайде, момичета — обръща се към другите и те я следват на дървената платформа, а краката им потропват глухо върху дъските.
Поемам по пътеката, напълно объркан. В главата ми частично са се формулирали толкова много въпроси, отговорите на които знам, че няма да получа. Цветовете на селото приветстват взора ми, ярките рокли на цветя на още момичета, прииждащи по пътеката, наситеното червено на комините, искрящото жълто на рамките на прозорците.
Преди да завия, поглеждам назад към платформата. Всички момичета вече са се навели, вадят пране от кошниците си и започват да търкат дрехите в потока. Само момичето с луничките стои право. Главата й е леко обърната настрани, но си личи, че ме наблюдава внимателно с крайчеца на окото си. После и тя коленичи и се заема с прането.
Прекарвам сутринта в бавна разходка, като че просто крача небрежно. Всъщност дебна внимателно за… Не съм сигурен за какво. Нещо. Такова, което изглежда не на място. Но навсякъде едно и също — групи момичета, ангажирани с дневните си задължения, носят чували с брашно в кухнята, следят децата, които играят на площадката, изработват нови мебели в дърводелската работилница, подават бутилки с мляко на редиците бебета в люлки в родилното отделение. Когато краката ми се уморяват, сядам на селския площад и следя дейността им от пейката. Докато се грея под топлите слънчеви лъчи, долавям случайно изпискване на прелетяла ниско птица, бърборенето на деца, потропването на чинии, идващо от кухнята. Лесно е да се поддадеш на провинциалния ритъм, на топлите цветове, на сладостните аромати, носещи се от кухнята. Почти успявам да разбера как на Епап и момчетата им се удаде така лесно да бъдат заслепени.
Мислите ми се насочват към баща ми. Докато пристъпвам върху всеки камък, намиращ се в това село, чудя се колко пъти той е стъпвал на него; чудя се колко пъти пръстите му са докосвали всяка брава, която натисна, всяка вилица, която използвам. Отпечатъците му са навсякъде тук. Но невидими. Присъствието му по улиците е осезаемо, погледът му е устремен към мен, сякаш се мъчи да ми каже нещо.