Препъваме се навътре, минаваме покрай една дъгообразна пейка и сядаме. Тъмен силует приближава към мен.
— Вие тримата елате с мен — обажда се учителката. — За такива уважавани гости като вас имаме ВИП места. Обикновено само на старейшините им е разрешено да сядат там, но за вас ще направим изключение. — Изправяме се със Сиси и Епап и се местим на предния ред. ВИП пейката е по-широка и покрита с кадифени възглавнички.
Гласът на учителката зазвучава в гръб.
— Добре дошли на едно от двете ви месечни посещения в Познавариума. Както винаги целта на посещението е да си припомним колко жесток е светът, да се презаредим с чувство за целеустременост и желание да изпълняваме мисията си. Да направим реално онова, което може да ни се струва абстрактно и само теоретична възможност.
До мен Епап подскача от вълнение.
— Сега — продължава учителката. — Вземете своите Светила. Включете ги и ги хвърлете на двайсет метра пред вас. — Мигом от реда зад нас в тъмнината прозвучава изщракване. Заблестява ореол от зеленикава светлина. По-малко от секунда по-късно над главите ни политат въртящи се зелени светлини и се удрят в стъклена стена отпред. Пръчките се натрошават и от тях заструява искряща зелена течност. Тя се стича надолу и осветява стъклената стена. А зад нея се намира запечатана стъклена камера.
Покрива площ с най-общо казано размерите на класна стая. Вътре стои дребно малко момиче, тялото й е изящно и нежно, а дългата й черна коса е надвиснала над половината лице. Очите и имат форма на котешки и са с невероятно излъчване, а устата й е малка. Повдига бавно глава, като че с голяма неохота. Взира се в редицата ученици с бегъл интерес, но когато забелязва, че ние тримата седим на ВИП пейката отмята рязко глава настрани. Втренчва се настойчиво.
— Какво става? — пита Сиси с настоятелен тон. — Защо това момиче е вътре?
Епап едва се задържа на едно място. Приближава още повече към Сиси, а устата му се разтяга в широка усмивка.
— Какво те кара да мислиш, че е момиче? Какво те кара да мислиш, че изобщо е човек? — Той забързано поема въздух няколко пъти. — Една от тях е. „Здрачница“. Така ги наричат тук. Подходящо име, не мислиш ли? След като излизат само по тъмно. Ще ми се на нас да ни беше хрумнало. През всички онези години, когато идваха да ни зяпат през нощта, би било добре да имаме име, с което да се обръщаме към тях.
Сиси потръпва, а по лицето й се изписва пълен шок. Вкопчва се в предния ръб на пейката. Виждам как кокалчетата й изскачат от напрежението, докато се взира в затвореното момиче. В момичето здрачница. Прошепвам думата:
— Здрачниците.
Какво прави тук? Как се е озовала тук?
Епап задейства своето Светило. Зелената светлина осветява внезапно появилото се на лицето му сериозно изражение. Скача на крака и хвърля пръчката с цялата си сила. Тя се разбива в самия център. Той вдига победоносно ръце, а после забелязва, че моето Светило още е в ръцете ми, които изведнъж са загубили сили. Дръпва го, задейства го и го запраща с вик. Пръчката се разбива в стъклото точно пред момичето. Тя дори не мига. Продължава да се взира в нас. В мен.
Всички зад нас мълчат. От групата малки деца не се разнася нито звук.
Най-накрая Епап сяда.
— Само чакайте да видите какво следва — казва, дишайки учестено.
По централната пътека чаткат нечии токове. Учителката върви надолу с ръце, стиснали плътно затворен пластмасов контейнер, който е пълен до ръба с някаква тъмна течност, плискаща се вътре. Момичето здрачница внезапно се напряга, извива гръб, а очите й се заковават в контейнера.
— Никога не бива да забравяме и да спираме да се боим — шепне учителката — от неутолимия глад и жажда, който здрачниците изпитват за нашата плът и кръв. Гледайте и се учете, деца.
Учителката застава пред миниатюрен процеп в стъклото, чиито размери трудно биха поели дори малък юмрук. Стои мирно. Като че по предварителна уговорка здрачницата се придвижва към противоположната страна на камерата, без да отмества очи от контейнера. Учителката изчаква, докато тя не застава на колене и длани, а после поставя контейнера в малкия отвор и затваря вратата. Заключва я и от вътрешната страна се отваря съответстващ отвор. Момичето здрачница мигом се изправя и пробягва малкото разстояние. Не намалява скоростта си, а просто се забива в стената със сила, която би предизвикала мозъчно сътресение в поне десет глави. Здрачницата се вкопчва в отвора, докато пада на земята и размахва крака и ръце, сякаш всичките й крайници са в съревнование един с друг.