Малко момиченце изпищява от реда зад мен. Следва друг ужасен стон, сред учениците се разнасят всеобщи ридания.
Здрачницата отваря капака със зъби, а после изсипва течността в гърлото си. До секунди я е погълнала и показва език да оближе стичащата се от двете страни на устата й кръв. Момичето здрачница отново поглежда към мен. Очите й се изпълват с внезапна тъга, а по лицето й пробягва свян. Обръща се и се насочва към далечния ъгъл. Застава в единствената част от камерата, която е скрита в сянка.
— И това беше само свинска кръв — шепне учителката докато децата ридаят. — При редки случаи, когато е хранена с човешка кръв, обезумява и се разбеснява много повече.
Човешка кръв, казвам си и от мисълта ме полазват тръпки.
Учителката приближава до мястото, където е приклекнала здрачницата.
Задейства друго Светило и го насочва към нея.
— Виждате ли как светлината му я притеснява — продължава, а здрачницата се отдръпва настрани с ръце, прикрили очите й. — Здрачниците проявяват нетърпимост към почти всяка позната ни светлина. Пазят се дори от пълната луна.
— Как се добрахте до тази здрачница? — пита Сиси с напрегнат тон.
— Без въпроси — отвръща учителката. — В Познавариума не допускаме въпроси.
— Защо не?
Пауза.
— Нещата стоят така и толкова. — Този път не отговаря учителката. Гласът е мъжки. На някой старейшина е. Стои до вратите, погълнат от сенките.
— Просто искам да знам…
— Продължавай — нарежда старейшината на учителката, а гласът му е силен и демонстрира пренебрежение.
Епап се накланя към Сиси.
— Това е най-хубавата част — шепне развълнувано.
По пътеката приближава друга учителка, влачеща груб конопен чувал, от който се стича кръв. Насочва се към страничната страна на камерата и към брата, която забелязвам за първи път. Не без причина: почти невидима е, не е нищо повече от очертанията на правоъгълник, издълбан в стъклото, а от външната й страна има тънка метална брава. Под нея се намира електронна ключалка.
Размърдвам се неспокойно на мястото си.
— Не е възможно. Кажете ми, че няма да отворите тази врата.
Учителката спира да влачи чувала за миг.
— Разбира се, че не. Не ставайте глупави. — Продължава да тътри чувала и отминава вратата.
— Тази врата действаща ли е? — питам.
— А? — учудва се учителката, задъхана заради усилието.
— Вратата. С клавиатурата на нея.
— Безопасна е. Не се тревожете. Винаги е заключена. Само най-висшите старейшини знаят комбинацията.
— За какво се използва? Не е ли твърде рисковано да…
— Без въпроси! — прокънтява силно като хлопване на врата гласът на старейшината.
Учителката затътря чувала до далечния ъгъл. Следейки я с поглед, здрачницата отмята глава и се втурва към миниатюрен басейн, притиснат до самото стъкло. Преди не бях забелязал този малък басейн. Водната повърхност е гладка като огледало, абсолютен квадрат, чиито страни са не по-дълги от метър. Здрачницата спира точно до него, вдигналият се от пода прах прави вълнички.
— Здрачниците обожават човешка плът — казва учителката — но също така се нахвърлят на всякаква животинска. Днес имаме свинско месо.
И именно тогава забелязвам друг квадратен басейн. Този е от външната страна на стъклената камера в самите крака на учителката и е напълно идентичен на онзи отвътре. Лежи от другата страна на стъклото, сякаш двата басейна са огледален образ един на друг. Учителката вдига чувала над външния квадратен басейн и го пуска. За моя изненада чувалът е погълнат, напълно изчезва, преди да отскочи обратно като тапа.
— В действителност това е шахта във форма на „U“ — обяснява учителката на нас със Сиси. — С един вертикален канал от вътрешната страна и втори тук отвън. Тези две изключително тесни шахти се спускат десет метра надолу, срещат се под земята и оформят „U“. Отворите, както можете да видите, са в моите крака и… — тя хвърля поглед навътре — … в краката на здрачницата. Тази шахта във форма на „U“ е абсолютно запълнена с вода. Тъй като здрачниците не умеят да плуват — глупавите същества биха могли да се удавят в локва — това я прави напълно сигурна. Всъщност здрачниците проявяват такава нетърпимост към водата, че според много хора тази шахта е най-безопасната част от камерата. По мое мнение представлява нещо абсолютно гениално, толкова просто и в същото време съвършено. Дава ни възможност да храним здрачницата с по-големи неща — като например тези парчета свинско — които не преминават през малкия отвор.