— Епап — намесва се Сиси. Клати глава. — Не знам. Може би е прекалено рисковано.
На лицето му се изписва оскърбление.
— Но Сиси, не разбирам. Току-що се съгласи да отидем да потърсим храна. — Очите му излъчват равни части объркване и недоумение. — Знаещ колко сме гладни. Помисли за горкия Бен.
— Така е. Но нека подходим разумно, става ли?
— Не, Сиси, преди секунди ти се съгласи с мен. Прие, че трябва да спрем и да намерим нещо за ядене.
— Старая се да бъда предпазлива…
— Заради него ли е? — пита Епап и сочи с пръст към мен. — Само защото той каза, че не бива да го правим, изведнъж ти се съгласяваш с него.
— Престани.
— Заради него?
— Епап! Не казвам, че ще останем далече от сушата завинаги. Но нека изчакаме небето да се проясни и слънцето да огрее с пълна сила. Ако се наложи да чакаме до утре, значи ще чакаме. Още един ден глад няма да ни убие. Но ако решим да спрем прибързано и необмислено, тогава може и да се случи.
Епап й обръща гръб, а позата на тесните му рамене издава гняв.
— Защо толкова бързо взимаш неговата страна? Не мога да повярвам, че се съюзяваш с него!
— Не се съюзявам с никого. Единствено на страната на разума съм. Онова, което е най-добро за нас.
— Каквото е най-добро за теб! Искаш той да има положително мнение за теб и по тази причина го подкрепящ.
— Добре, приключих с разправиите — обявява тя и се отдалечава.
Епап вперва гневен поглед в гърба й. Продължава да беснее.
— Видя ли какво направи? — обръща се към мен. — Мислиш се за много умен, нали? Въобразяваш си, че си много корав. О, вижте ме, оцелях с години сред тях. Вижте колко съм наперен. Знаеш ли какво? На мен ми изглеждаш нелепо.
Не се поддавай, отдръпни се, нареждам сам на себе си.
— Искаше ли ти се да си един от тях? — пита тихо Епап. — Срамуваше ли се от това кой си?
Заковавам се на място.
— Защото съм забелязвал начина, по който ни гледаш. Виждал съм самодоволството на лицето ти — произнася, а устните му се изкривяват злобно. — Гледаш на нас отвисоко. Тежи ти, че трябва да имаш нещо общо с нас. Дълбоко в душата си им се възхищаваш, нали? Дълбоко в душата си вероятно желаеш да си един от тях.
— Епап, замълчи — нарежда му Сиси. Върнала се е и ни наблюдава внимателно.
— Нямаш никаква представа — заявявам на Епап със скован тон.
— Какво каза? — пита той с глуповата усмивка на лицето.
— Дори нямаш идея какво представляват те. Ако ги познаваше, никога не би изрекъл нещо толкова глупаво.
— Аз ли нямам представа? Наистина ли? Сериозно ли говориш?! Аз да нямам представа? — Гледа ме с неприкрита насмешка. — Ти си този, който няма представа. Но пък защо да имаш? Общувал си отблизо с тях, били сте си приятелчета през целия ти живот. Не си ги виждал да разкъсват родителите ти на парчета. Не си ставал свидетел как изтръгват крайниците на сестра или брат пред очите ти. Не ги познаваш така, както ние.
— Познавам ги по-добре, отколкото си мислиш — отвръщам. — Тонът ми е тих и равен, но съм напрегнат, готов да избухна при още една дума. — Довери ми се по този въпрос. Всъщност какво знаеш в действителност за тях? За теб са били като предани бавачки. Хранили са те, обличали са те, приготвяли са ти торта за рождените дни…
Епап се хвърля към мен, като ме сочи с пръст, наподобяващ нокът на хищна птица.
— Защо…
Сиси дръпва ръката му.
— Достатъчно, Епап!
— Ето пак — проплаква той. — Защо винаги толкова бързаш да вземеш страната му? „Достатъчно, Епап. Престани, Епап.“ Какво е той за теб? Защо… О, забрави. — Той изтръгва ръката си от нейната. — Щом искате да стоите гладни, добре. Но ако се разболеем от недохранване, вината ще е ваша… Не го забравяйте.
— Епап, прекрати мелодрамата. — Дишането й е учестено.
Той отклонява поглед и не казва нищо. После внезапно скача към мен, инерцията му ме поваля и двамата се озоваваме на палубата. Дървените дъски избумтяват глухо при удара.
Чувствам странен трополящ шум под себе си. Все едно, че съм съборил нещо, намиращо се под лодката.
Епап ругае и размахва юмруци над мен и единственото, което успявам да сторя, е да отблъсквам ударите му. След това Сиси го отстранява от мен, а лицето й е червено от ярост.