Учителката взема прът, намиращ под ред седалки и го потапя в шахтата. Използва го, за да избута чувала надолу. Когато прътът е почти напълно потопен, тя го накланя под ъгъл спрямо стъклото и го разклаща. Удовлетворена изважда пръта навън.
— Избутах чувала в другия канал. Сега се изкачва във вертикалния канал от вътрешната страна. Само трябва да почакаме. Няма да е дълго.
Здрачницата е на колене и длани и се взира настоятелно в пълния с вода отвор, а брадичката й почти докосва повърхността. Тялото й е напрегнато в очакване; във водата се стичат струи слюнка. Светлината започва да гасне и учителката пали още няколко Светила. Здрачницата потръпва заради светлината, но иначе не помръдва. Гарвановочерната й коса е надвиснала над лицето така, че го скрива. Като че изпитва срам. После ханшът й се повдига високо във въздуха, а главата се спуска още по-близо до водата. В рамките на едно мигване потапя ръка във водата чак до подмишницата, а главата й е извъртяна на една страна само на сантиметри от повърхността.
В следващия момент чувалът е извлечен навън и момичето здрачница разкъсва материята му. Във въздуха летят слюнка и капки вода и опръскват стъклото. Здрачницата изръмжава и заравя лице в студеното влажно месо.
Внезапно Сиси се изправя и тръгва навън. Старейшината прави опит да я спре, но тя блъска ръката му. Чувам рязкото отваряне на вратата и виждам как вътре прониква светлина. Докато успея да я настигна, тя вече е вдигнала глава към небето и поема жадно големи глътки въздух с примижали срещу слънцето очи.
Но в следващия миг Епап ме избутва и застава до нея.
— Сиси, какво има? — пита.
Тя му обръща гръб.
— Остави ме на мира.
— Какво стана? — Той е искрено объркан. Мести поглед между Сиси и Познавариум. А после поглежда към мен. — Какво си й направил? Да не си я докоснал? Там в тъмното?
— За какво говориш? — питам.
— Не, сериозно. Докосна ли я?
— Престани, Епап! — Гласът й е силен, но тонът й е кротък. — Никой не ме е докосвал.
— Сиси? — повтаря той.
Тя не отговаря, а се отдалечава с нетипично несигурна походка. Епап се втурва след нея и полага неуверено ръце върху раменете й. Тя прави рязко движение при лекия му допир и избутва слабите му ръце.
Това го кара да избухне.
— Какво има, Сиси?
Тя се завърта с лице към него.
— Как можа да ми причиниш това? Защо ме заведе там вътре?
— Какво?
— Как е възможно да мислиш, че това е нещо, което бих желала да видя?
— Не, не, ти не разбираш. Беше напълно безопасно. Това стъкло е същото като онова на купола. Непробиваемо. А вратата е здраво заключена. Колкото до шахтата, чу учителката, пълна е с вода; здрачниците не могат да преминат през нея. Никога не бих те подложил на риск, Сиси, знаеш го…
На лицето й се изписва гняв.
— Не за това говоря!
— Сиси! Не те разбирам, Сиси! — Той прекарва ръка през косата си. — Мислех, че ще ти хареса. Защо да не ти хареса? След всичко, на което ни подложиха, все едно им казваме: пада ви се, тъпаци, вижте какво е да си в стъклен затвор! Изпитайте какво е да ви зяпат, като че сте животни. — Вече почти крещи. — Защо не би ти харесало такова нещо?
Тя поклаща глава, приближава към мен и ме хваща за лакътя.
— Ще дойдеш ли с мен? — пита тъжно. — Трябва да стигнем до дъното на всичко това.
Епап е напълно озадачен. Не знае къде да дене ръцете си, очевидно е в стрес. Спира поглед върху ръката на Сиси, докоснала мен и когато очите му срещат моите, преливат от болезнено осъзнаване.
— Какво толкова има у него? — пита и извива палец по посока на мен. Тръгва след нас, тъй като не получава отговор. — Какво у него ти въздейства така силно? Само трябва да подсвирне веднъж, и ти мигом го следваш. — Епап я сграбчва за лакътя, завърта я и разделя ръката й от мен. Сиси се дръпва и се кани да го фрасне с юмрук. Да му счупи носа и да го остави в несвяст.
Но се въздържа. Стиснатите й юмруци потрепват встрани от тялото й.
Епап е непоколебим.
— Погледни от кого са очаровани момичетата от Мисията. Обърни внимание кого стрелкат с поглед и заради кого се изчервяват. Това съм аз, Сиси. Аз! Не той! Не си ли ги видяла, Сиси? Не си ли забелязвала как ме следват, как говорят за мен и как ме гледат? Защото може би е редно да го сториш. И тогава ще спреш да ме приемаш за даденост. Ще започнеш наистина да ме виждаш.