Неколцина от мъжете се изсмиват.
— Побратимът ти Епап вече се възползва от момичетата тук. А има повече от достатъчно. Сигурен съм, че ти е направило впечатление колко хубавици има наоколо. Държим… по-непривлекателните навън във фермата, за да не се пречкат.
— Далече от очите, далече от ума — допълва един от старейшините и това предизвиква още кикот.
— Ето — отбелязва Кругман след секунда. — Това е моментът да се посмееш заедно с нас. Когато ще те потупаме по гърба, ще те хванем и ще те отведем в стаята за избор.
— Нямам представа за какво говориш — заявявам.
— Малкият явно не е посветен. — Старейшината, който казва това, е висок мъж с шавливи очи. Потупва с пръсти по изпъкналия си тумбак. Другите мъже се смеят на казаното.
— Горкото момче е малко напрегнато — добавя Кругман.
— Потискането го е докарало до това положение. Наистина трябваше да сме по-съобразителни по отношение на нуждите му. Хайде. Ще отидем ли в стаята за избор. Там има момичета в изобилие.
Сиси заговаря зад гърба ми.
— Не мисля така. Но като стана дума за изобилие… Откъде имате толкова много храна? Как я набавяте? Ами лекарствата, инструментите, приборите и чашите…
— Разбирам, че имате въпроси — заключава Кругман, докато ни наблюдава с преценяващ поглед. Дълго време никой не заговаря. После той отново се усмихва с грабваща харизматичност. — И няма да се почувствате доволни, докато не получите отговори — допълва, но не с враждебен тон. — Вие двамата сте като малки котета. Прекалено любопитни малки котета. Мяукате като разярени улични котки.
Един от старейшините се усмихва и извива леко отворената си уста.
Кругман изсумтява, оглеждайки крепостната стена.
— Хайде тогава — кани ни и сочи навън. — Ще съм повече от доволен да изпълня искането ви. Но най-добре да отидем в моя офис. В ъгловата кула е. Не е далече, пътят от тук е кратък.
В този момент затворената врата зад гърба на Кругман се отваря. Навън се показва младо момиче, косата й е разрошена, преметната на една страна. Стряска се при вида на всички тези мъже, придърпва одеялото по-плътно около тялото си и бързо прикрива разголените си рамене. Навежда глава и мънка извинително, а после се връща обратно вътре и затваря вратата.
Никой не казва нищо. После Кругман се завърта с лице към всички, а на лицето му грее усмивка.
— Ами — заговаря и от устата му ме лъхва дъх на кисело. — Тя определено вече е „посветена“.
Барът започва да вибрира от всеобщия гръмък смях. И дори след като излизаме и се запътваме към офиса на Кругман, звукът му ни следва. От двете страни на улицата плахи като сърни момичета спират и се покланят.
22
Докато заедно със Сиси, Кругман и двамата му лакеи прекосяваме покрития с камъни площад, той сочи над главите ни. От покрива на близката постройка тръгва дълъг кабел, достигащ до крепостната стена.
— Този кабел осигурява електрическа енергия за офиса ми — обяснява. — За всичките ми играчки и приспособления, които държа там. Най-лесният начин да бъде открит офисът ми е, като погледнете нагоре. Кабелът ще ви отведе право там.
И така, следваме кабела. От групата постройки през полето право до офиса на Кругман, разположен в ъгловата кула на крепостната стена.
Изкачваме се по тясна спираловидна стълба от вътрешната страна на стената, а металът звънти под подметките ни, докато се придвижваме нагоре. На върха сме поведени по дълъг коридор и накрая в офиса. Впечатляващ е. Прозорци от пода до тавана опасват обиколката на помещението и разкриват невероятна панорамна гледка. Модерното и хладно излъчване на интериора е смекчено от по-старомодната мебелировка. От едната страна на офиса са строени грубо изработени дъбови рафтове, по чийто полици е странна липсата на книги, но има подредени рисунки в рамки — очевидно рисувани от деца — на дъги, залези и понита. От другата страна на офиса се намира голямата каменна камина. Пред нея лежи овален килим с цвят на жито и бордюр с десен на цветя. Над камината виси картина, изобразяваща пищна зелена морава, сини езера, цветя и искрящо жълто слънце.
Момиче на не повече от тринайсет пристъпва напред. Поднася на всеки от старейшините чаша уиски.
— Седнете — кани ни Кругман и сочи към странен на вид диван. Ние се поколебаваме. — Нарича се шезлонг — обяснява, защото забелязва, че го изучаваме. — Това е класическото име, но вие, разбира се, не го знаете. Само вижте ръчно тъканата основа от морска трева. Приглушеното проскърцваш, когато седнеш или легнеш на него, това, че се превръща в легло и има достатъчно място да се сгушат тъкмо двама, асиметричните възглавници, цялостната естетика… Обожавам го. — Той се усмихва. Но вие не сте дошли да питате за мебелировката на офиса, нали? Хайде, какво ви тревожи?