Със Сиси се споглеждаме. Понечвам да заговоря, но спирам. Не съм сигурен как да започна.
Кругман забелязва, че се затруднявам и се усмихва съпричастно. Притиска глава към гърдите си и брадичката му става двойна. Черната бенка се показва отново, а космите на нея стърчат като мустаци на плъх. Настанява са на коженото си кресло с висока облегалка, като продължава да се усмихва.
— На ваше разположение съм — заявява. — Можете да се обърнете към мен. С каквото и да е онова, което ви тревожи.
Аз прочиствам гърло.
— Първо искаме да ви благодарим за всичко. Гостоприемството ви е наистина невероятно, такова за каквото дори не сме мечтали. Храната, песните…
— Накъде водят влаковите релси — прекъсва ме Сиси.
Кругман бавно завърта очи с наслада, клепачите му се спускат и после отново се вдигат. После влажният му поглед се залепва върху Сиси. Като че през цялото това време е чакал момента, когато ще може най-накрая да се взира в нея без задръжка.
Сиси не се вълнува от погледа му.
— И това е само началото. Кажи ни защо не показахте почти никаква изненада при пристигането ни. Ако аз живеех тук и от нищото изникнеха шестима пътешественици, бих изпаднала в истински шок. Кажи ни защо.
— Бих могъл. Може да отнеме…
— И ни разкажи повече за това село. Откъде взимате всичката тази храна? Всичко нужно. Мебелите. Чашите. Проклетото пиано. Тук горе в планината би се очаквало едва да свързвате двата края. Вместо това живеете в лукс. Може да сте успели да впечатлите Епап и останалите, но у мен предизвиква повече подозрение, отколкото възхищение.
— Кажи ни също и за Учения — добавям аз. — Как е умрял? Кой е бил? Кога…
Кругман се усмихва, сякаш…
— Има нещо смешно във въпросите ни ли? — пита директно Сиси и му хвърля гневен поглед.
Кругман се обляга и избухва в смях, от който се разтриса целият му тумбак. Циклопската бенка на брадичката му отново се взира в нас.
— Nayden nark, Nayden nark — казва, а очите му се навлажняват. — Изобщо не мисля така. Просто двамата сте такава очарователна двойка, начинът, по който завършвате мислите един на друг… Толкова е мило. — Той кима към сервитьорката. Тя отминава двамата му лакеи и мигом напуска помещението.
— Истината е — заговаря Кругман, а вратата се хлопва, — че имах намерение да проведа този разговор с вас. По-точно с Джийн. Като най-възрастен мъж в групата де юре той е лидерът, нали? — Става от креслото си и се обръща с гръб към нас.
— Ще е по-лесно, ако започна от самото начало — отбелязва. — Не знам какво знаете, затова да приемем, че не знаете нищо. — Взира се навън задълго. — Може би ще ви е трудно… да го възприемете. Ако в някакъв момент предпочитате…
— Готови сме — заявява Сиси. — Просто ни кажи.
Той извърта тялото си странично, а погледът му остава устремен навън. И точно така говори. Не на нас, а на всичко, което е вън.
— Наричаме ги здрачниците — нещата, които искат да ни изядат и да изпият кръвта ни. — Кругман се обръща към нас. — Но доколкото разбирам, вече са ви казали. Вие как ги наричате? Всъщност ми е доста любопитно.
— Никак — отвръщам. — Искам да кажа, те са просто… хора. Ние сме аномалията. Хепърите. — Произнасям последната дума с презрение.
— На път съм да ви кажа нещо, което… ще ви порази поради липсата на по-подходяща дума. Съжалявам, че ще ви се струпа наведнъж, но се боя, че няма друг начин.
Отново се извърта към прозореца и вперва поглед в далечина към планините.
— Преди векове, поради твърде комплексни причини, че да се впускам в подробности, светът е бил разкъсан на две заради разколи и разногласия между воюващите нации. Основните суперсили — наричани Америка, Китай, Индия — струпали умопомрачителен арсенал от ядрени, кибер и биохимични оръжия. По-малките нации, уплашени да не останат извън, били принудени да изберат страна и да са съпричастни. В свят, наситен с ядрени, кибер и биохимични оръжия и препълнен с всякакви възможни контраатаки, станало ясно едно: никой нямало да натисне бутона. Ако сторели такова нещо, това би означавало катастрофално самоубийство, да унищожат целия свят до часове, ако не и минути. Всеки щял да изгуби, нямало да има победител.