— Имаме достатъчно грижи на главите си — крясва. Трябва да се съсредоточим да се борим срещу тях, а не да воюваме помежду си.
Епап се обръща и устремява поглед към брега. Прекарва ръка през косата си, а дишането му е накъсано. Но аз не му обръщам внимание. Цялото ми внимание е насочено към палубата под мен. Почуквам. Чува се същия глух тътен. Почуквам отново на един метър разстояние и звукът е различен.
— Какво има? — пита Дейвид. Всички са насочили погледи към мен.
Заблъсквам с юмруци с колкото сила имам. И го долавям отново, шума от преместването на предмет. На нещо тайно под палубата, скрито там от нежелани погледи. В гърлото ми се оформя буца с осъзнаването на нещо.
— Джийн — заговаря Сиси. — Какво става?
Поглеждам към обърканата й физиономия.
— Джийн?
— Мисля, че под тази лодка има нещо — обяснявам. Всички се втренчват в мен. През цялото това време е било точно под носа ни.
Бен оглежда палубата неразбиращо.
— Къде? Не виждам нищо.
— На единственото място, на което никой ловец не би помислил — не би посмял — да провери — отвръщам. — Под водата.
Гмурването във водата е като преминаването на огледало през лицето. Също толкова гостоприемна е, като че в голата ми кожа се забиват ледените му късове. Белите ми дробове се свиват до размера на топчета за игра. Излизам на повърхността, жаден за глътка въздух. Течението е чудовищно. Въпреки че около гръдния ми кош е омотано въже в случай, че — което както сега осъзнавам, не е толкова малко вероятно — водата ме отнесе, това ми дава малко успокоение. Мигом се вкопчвам в борда на лодката. Изчаквам няколко секунди, за да привикна към студа, а после се гмурвам.
За опора вклинявам пръстите си между дъските на палубата. Течението завлича краката ми и те се реят успоредно на лодката. Също като развяван от силен вятър флаг. Между дъските прониква слънчева светлина, тънките й лъчи влизат надолу в тъмната бездна. Тук долу е злокобно тихо, случайните звуци от плискането на водата са прекъсвани единствено от глухо буботене. Озъртам се наоколо в опит да открия нещо, каквото и да е то, не на място.
Ето. В самия център на лодката има нещо стърчащо, което наподобява кутия. Внимателно оставям тялото ми да бъде отнесено към нея и я обгръщам с ръце, благодарен за опората. Под кутията виси ръждясало метално резе. Не успявам да го отворя при първия опит. Дърпам силно и цялата долна повърхност се отваря рязко.
Отвътре изпада голяма каменна плоча, която ме удря по тила. Болката е пулсираща и това ме дезориентира. Бързо се опитвам да хвана плочата пипнешком, докато тя се плъзга надолу по тялото ми. Закъснявам. Вече е в краката ми и се оттласква от левия ми прасец, а после потъва в тъмните дълбини.
С парещи дробове аз се завъртам, докато не се озовавам в приклекнало положение с глава, сочеща надолу и крака, опрени в дъното на лодката. Сега или никога. Имам само един шанс да се гмурна за плочата, преди да е потънала прекалено дълбоко, за да бъде спасена. Оттласквам се от дъното на лодката. Тялото ми се изстрелва надолу в мрака и студа.
Част от секундата, преди въжето, в чиято примка се намирам, да се е изпънало докрай, върховете на пръстите ми напипват камък. Сграбчвам го. В следващия миг отскачам нагоре, като че съм на бънджи, силата на изтеглянето ми почти изтръгва плочата от пръстите ми. Притискам я към голите си гърди и чувствам вдлъбнатините на изписаните там думи.
Изплувам над повърхността, обгърнат от бяла струя, а тялото ми се е превърнало в една гигантска уста, жадуваща за въздух. Епап и Дейвид виждат плочата и я издърпват от уморените ми ръце. Изоставят ме във водата, долепен до борда, едва способен да се задържа.
По времето, когато се озовавам обратно в лодката с натежало тяло, от което се стича вода, те всички са се скупчили около плочата. Притиснали са глави един към друг и четат изрязаните в камъка думи.
ОСТАНЕТЕ НА РЕКАТА
Отварят леко усти. Разнася се от хор от кикот и смях, който постепенно се усилва. Всички се усмихват широко и изпадат в пълен захлас.
— Казах ви! Казах ви! Казах ви! — крещи Бен и потупва всички по гърбовете. — Планирал е всичко това.
Сиси стои неподвижно с ръце, притиснати към устата, веждите й са извити в почуда, а в очите й блестят сълзи.
— Знаех си, че ще дойде за нас. — Радостно надига глас Джейкъб. — Обетованата земя! Той ни насочва към Обетованата земя. На млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина.