— Сиси, върви и си вземи горещ душ. Ще ти помогне да се стоплиш.
Прекалено й е студено, че да не се съгласи. Изправя се, а аз й давам комплект дрехи от гардероба.
— Прекалено големи са за теб, но по-добре големи и сухи, отколкото мокри и студени.
Тя затваря вратата на банята. Аз се възползвам от възможността самият аз да се преоблека в сухи дрехи и да се отърва от наквасените от дъжда. Няколко минути по-късно успявам да накарам огъня да се разгори буйно. Сядам на дивана и отпускам премръзналото си тяло в меката прегръдка на възглавниците. Пламъците подскачат и светлината им танцува из стаята, като превръща стените в огнена буря, обагрена в червено и оранжево. Чувам от банята приглушения звук от водната струя.
Въпреки огъня и сухите дрехи продължава да ми е студено. Взимам юргана от леглото и го полагам върху краката си. Взирам се в огъня. Къдравите му езици наподобяват обърканите ми и щуращи се мисли. Хапвам малко супа, но вече е хладка и е твърде солена за моя вкус. Оставям купата, след като съм погълнал половината от съдържанието й и се заглеждам през прозореца.
Над селото е паднал мрак, в който чезнат следите от пушека, издигащ се от комините, поглъща целите сламени покриви. Няколко минути по-късно нощта вече е скрила лъкатушещите пътеки пред самата ни врата. От време на време се чува свистенето на вятъра из селото, смекчавано от все по-гъстите облаци, които плават по притъмнялото небе. Първите дъждовни капки опръскват стъклото като малки пукнатини.
Мислите ми са ангажирани с току-що разказаното ни от Кругман. Различен тип студ — по-неприятен и тревожещ — се настанява в тялото ми.
Появява се Сиси, лицето й блести от чистота, а косата й е мокра.
За няколко минути остава пред самата камина, като прекарва пръсти през мократа си коса. Блясъкът от огъня осветява свободно падащите кичури и ги кара да искрят.
— Душът наистина помогна — отбелязва. — Благодаря. — Отблясъците от огъня танцуват върху свежата й измита кожа. — Но ме направи наистина сънлива. Едва не задрямах там вътре. — Тя се настанява до мен. — За няколко минути седим смълчани, докато топлината от огъня ни обгръща. Тя свива крака под себе си и придърпва юргана в скута си.
— Доста налудничави два дни — заговарям.
— Доста налудничав един час. — Тя се отпуска назад и изпуква с кокалчетата на ръцете си. — Точно започвах да свиквам с това село и с всички тези хора наоколо. А сега научих, че там навън има един цял свят, пълен с такива като нас. Съзнанието ми се опитва да го възприеме… но е като да търсиш опора в плаващи пясъци.
Кимам.
— Има много за привикване.
Пламъците пукат и разпръсква облак искри.
— Какво има? — пита тя. — Криеш нещо от мен.
Извъртам тялото си на една страна, за да съм с лице към нея.
— Кругман може и да лъже, Сиси.
Тя не казва нищо, но очите й бродят по лицето ми.
— Кругман твърди, че влакът води до Цивилизацията. И може наистина да е така. Но…
— Ние не знаем нищо за Цивилизацията — довършва тя.
— Само каквото ни казва той. Убеждава ни, че е истински рай, че е невероятно място. Но ако не е така? Ами ако там има…
— Какво?
Поемам ръцете й в моите. Чувствам топлината на кожата й, върховете на пръстите ми долавят ритъма на пулса й. Внезапно изгубвам желание да кажа онова, която се налага да кажа; просто ми се иска този спокоен миг да прерасне в цял час, в ден, в година, в десетилетие, да бъда насаме с нея без намесата на външния свят. Но тя вдига очакващ поглед към мен и аз заговарям.
— Ами ако влакът води право при здрачниците?
По лицето й не проличава почти нищо, но ръката й се напряга в моята.
— Когато бях в Института за хепъри, Директорът спомена нещо за двореца на Владетеля. Каза, че там тайно се помещавали стотици хепъри. Държали ги в подземни клетки също като скотове. За да могат да бъдат поглъщани според волята му. — Впервам поглед в огъня, а после обратно към пребледнялото лице на Сиси. — Ами ако тези релси водят към двореца на Владетеля?
— Ние сме скотовете? — Тя хвърля поглед към празната купа от супа и към полуизядения хляб. — Затова ли ни угояват?
Проскърцвам със зъби.
— Не знам. Може би се държа параноично. Може би Цивилизацията е именно онова, което описват. Раят, финалната дестинация, към която ни е водел баща ми през цялото това време. — Издишам силно и ядосано. Няма съмнение, че това място е странно. Но какво знам аз по въпроса кое е странно? Или пък нормално, като стана дума? Имам предвид, че съм прекарал живота си да се преструвам на здрачник в света на здрачниците. Какво знам аз за света на хората?