Устремявам взор навън през прозореца. По небето има разпръснати тъмни облаци. Сипе се дъжд и носи със себе си още мрак. Външният свят започва да потъва в черната черупка на нощта и да ни обгръща в тази малка стая с блещукащата светлина на огъня в нея.
— Изживял съм целия си живот в ниша между двата свята. Не принадлежа на никой от тях и не ги познавам.
— Не очаквай помощ от мен, Джийн. — Опитва се да звучи лековато, но в думите й личи униние. — И аз съм като теб — продължава. — През целия си живот съм живяла под стъклен купол. Не знам нищо за нито един от двата свята. Нито за този на здрачниците, нито за онзи на хората.
Стискам ръката й по-силно.
— Разполагаш с инстинктите си, Сиси. Ти си най-интуитивният и уравновесен човек, когото някога съм познавал. Довери се на това, което ти казва вътрешното чувство.
Дълго време тя не казва нищо. С другата си ръка приглажда гънките на юргана с резки и настойчиви движения.
— Трябва да разберем къде ще ни отведе този влак, Джийн. Няма да допусна момчетата да се качат на него, докато не науча. Няма да оставя и ти да го направиш.
Гледа ме в очите. Светлината от огъня блещука в нейните. Изглеждат нетипично безизразни и с натежали клепачи.
— Нямаме много време — отвръщам. — По-малко от два дни.
— Знам. Пропускаме нещо, нали? Очевиден знак, нещо наистина натрапчиво — казва тя, а говорът й е леко завален, като че забавен заради умората.
Дъждовните капки барабанят по покрива и ми действат хипнотизиращо, звукът им подмамва тялото ми в странно състояние на отпуснатост. Прозорецът действа като огледало заради тъмнината навън и аз зървам отраженията в стъклото и огнено червената светлина, която ни обгръща. За първи път от дни виждам лицето си. Изглежда по-старо, изражението ми е по-напрегнато. Все повече започвам да приличам на баща си.
Изпълва ме вцепененост. Някак не пасва на момента: в светлината на новините, сринали всичките ни предишни убеждения и при наличието на дилемата дали да се качим, която тежи на главите ни, би трябвало да крачим напред-назад и да разговаряме с развълнуван и тревожен тон. Вместо това двамата сме се отпуснали на дивана и сме на път да задремем.
— Някак всичко се свежда до баща ми — казвам, като се мъча да разбудя сам себе си чрез разговор. — Ако разберем какво се е случило с него, ще научим къде отива влакът. Той е ключът към всичко това.
Мисля си, че ще каже нещо в отговор. Но когато се обръщам към нея, виждам, че клепачите й са натежали още повече от умора, а главата й е облегната на една страна. Примигва усилено и се старае да потисне прозявка.
— Хей — промърморва и се взира в празната купа. — Какво имаше в тази супа? — В очите й проблясва влага. Потъва още по-дълбоко във възглавниците на дивана и сякаш се слива с кожата му.
Никой от нас не говори. Огънят пука и свисти. Огромна тежест ме притиска нежно, но настоятелно към дивана. Едва устоявам на силното желание да потъна в сън. Помещението притъмнява и започва да плува пред погледа ми, сиви вълни се процеждат в черни локвички. Вглеждам се в нейната празна купа и в моята полуизпразнена, а образите им са неясни. У мен се надига тревога, но е далечна и смътна.
— Джийн? — промърморва тихо Сиси.
— Да?
Тя се намества по-удобно, а тялото й се плъзва по гладката кожа на дивана и се опира в моето. Меката й плът следва моите контури. Усещането е за съвършено съответствие.
— Какво има? — питам.
Тя дълго не казва нищо и аз решавам, че най-накрая е заспала. Но после от устните й се откъсват думи, които звучат нежни и крехки като крилете на пеперуда.
— Не ме оставяй. Обещаваш ли? — След това очите й се затварят и главата й се плъзва по облегалката на дивана, за да се опре на рамото ми. Усещам кожата на челото й върху шията си, гладка и топла е, чувствам пулса й върху ключицата си.
Разтваря леко устни и диша ритмично. Вече е напълно заспала. Докосвам нежно лицето й, върховете на пръстите ми следват скулите й кафявите косъмчета на веждите й. Докосвам бретона й и го отмятам от челото.
Огнените езици танцуват като обезумели змии. Имат цвета на косата на Ашли Джун — яростно, буйно червено. Всичко, което мога да сторя, е да затворя очи заради бликналото чувство на вина. Потърквам ръката на Сиси, която лежи отпусната върху гърдите ми, напред и назад, напред и назад. Всяко движение ми създава усещане за предателство, предателство, предателство.