— Хайде — настоявам, като аз също се мъча да си поема въздух. — Да продължаваме да търсим.
Той кима и се оттласква от стената.
— Почакай — виква към мен и сочи с брадичка вдясно от нас.
Местно момиче с качулка на главата изприпква навън от една от къщите. Оглежда празните улици, а после тръгва към нас с клатушкане толкова бързо, колкото й позволяват лотоските крака.
С Епап се споглеждаме, а после се втурваме към момичето. Тя спира и чака да я достигнем, като притеснено се озърта. Хваща ме за ръката и ни отвежда към тясна пътека, ръкавът й се закача за моя и се вдига нагоре по ръката й. От вътрешната на страна на предмишницата й има четири белега от прогаряне. Тя сваля качулката от главата си. Момичето с луничките е.
— Прекалено късно е — шепне. — Прибирайте се.
— Къде е тя? — настоявам аз. — Къде я отведоха?
— Свършено е. Нищо няма да спечелите, като я издирвате. Но ще изгубите много. За ваше добро… и за нейно, вървете си.
— Тя добре ли е? Наранена ли е? — пита Епап и пристъпва към нея.
— Ще я върнат своевременно.
Хващам ръката на момичето без агресия, но решително. Тя е кльощава и под тънкия слой плът костите й са твърди и здрави. В погледа й личи интелигентност.
— Показа се навън, за да ни помогнеш — казвам. — Така че ни помогни. Къде е тя?
Тя се поколебава. После шепне:
— Вече е прекалено късно. Но отидете в клиниката. Знаете къде е, нали?
— Клиниката ли? — пита Епап. — Знам къде е клиниката. Но защо да ходим там?
Тя дръпва ръката си.
— Закъснели сте. — Отдалечава се с поклащане и влиза в същата къща, от която се появи по-рано.
Лицето на Епап е изкривено от объркване и растяща паника.
— Клиниката ли? — обръща се към мен. — Джийн, какво става?
Не отговарям, макар у мен да се надига ужасно подозрение. Втурвам се и тичам по-бързо, отколкото през цялата нощ.
Останали сме без дъх, когато достигаме клиниката, но не губим никакво време. Епап влетява през вратата с рамо напред. Зърва нещо и гърбът му се напряга като на марионетка, чиито конци някой е дръпнал рязко нагоре.
Сиси се намира в една иначе празна стая и лежи на някакво приспособление, което наподобява зъболекарски стол. Но такъв с каиши и катарами. Ръцете и краката й са разтворени неугледно, очите й са затворени, а устата й е леко зяпнала.
Във въздуха се носи слаба миризма на изгорена плът.
— Сиси! — крещи Епап и се втурва към нея. Левият й ръкав е вдигнат високо и излага на показ меката вътрешната част на предмишницата й. По средата на гладката й кожа като отделно същество, създадено от притискането на метал, стои издутина във форма на „Х“ от изгорена плът.
Не казваме нищо, действаме бързо, за да я освободим от каишите. Дишането й е учестено и плитко, устните й мълвят нещо неразбираемо. Епап навива ръкава й внимателно още по-високо, за да попречи на вълнената тъкан да се търка в прясното изгаряне. Приближавам и понечвам да я повдигна, но той ме избутва. Вдига я със сила и грациозност, които не съответстват на тънките му ръце, и я притиска нежно към гърдите си. Очите му се затварят с известно облекчение и устните му започват да се движат, заровени в косата й.
— Държа те, сега си в безопасност, Сиси — шепне. Оттласква я леко нагоре, за да я хване по-стабилно под краката и главата й удря носа му. Не извиква при сблъсъка, просто я задържа възможно най-внимателно, докато отшуми пристъпът на болка.
В сърцето ме пробожда напълно неочаквана ревност.
Епап се втурва навън в дъжда. Той се лее със силата на водопад и само за секунди ни наквасва. Въпреки допълнителната тежест тича със скорост, която ми е трудно да следвам. Или да поддържам.
— Епап! — Сграбчвам ръката му, за да го накарам да спре. — Къде отиваш?
— В моята къща. — Прави опит да освободи ръката си.
— Не. — Успявам да го погледна в очите. — Твоята къща е в другия край на селото. На десет минути от тук. Сиси не бива да остава навън в този дъжд толкова дълго. Не и в нейното състояние. Донеси я в моята стая. Много по-близо е.
Ръцете му се разтреперват. Адреналинът започва да изчерпва действието си и той е напълно изтощен. Кима бързо.
— Води натам.
Но аз продължавам да стоя на едно място. Хрумва ми една мисъл.