— Лекарството трябва да се нанася на всеки час — казва главната сред тях. Има остър взор и пухкави бузи, а косата й е сплетена на две плитки. Изправя се и се готви да си тръгне. Другите я следват, а дъските на пода скърцат под тях.
Едно от другите момичета заговаря с тънък и колеблив глас:
— Старейшините биха желали да изразят огромното си недоволство. Отнасянето на това момиче от клиниката представлява изключителна нередност. Великият старейшина Кругман обаче реши, че не са нужни допълнителни дисциплинарни мерки. Тази вечер бяха извършени достатъчно наказания. Справедливостта възтържествува, порядъкът беше възстановен. — Последното изречение е произнесено с интонация, придаваща му звученето на припев.
— Все пак — добавя третото момиче — старейшинството би желало да ви бъде предадено настояването им всеки да се завърне в собствената си стая. Разпорежданията за мястото за спане трябва да бъдат спазвани стриктно. Ще придружим момчетата до тяхната къща и ще отнесем момичето във фермата.
Момчетата се споглеждат.
— Не — заявява Епап. Няма да стане. Всички ще бъдем тук. Отсега нататък сме заедно.
— Старейшинството е категорично.
— Също и аз — отвръща Епап.
Несвикнали с предизвикателството да се изправят лице в лице с мъже, момичетата бързо се предават. Една от тях намества роклята си.
— Знам какво си мислите — заговаря. — Че случилото се тази нощ на приятелката ви Сиси е нещо ужасно.
— А не е ли? — питам аз.
Момичето дърпа ръкава си нагоре. На предмишницата й има три белега.
— Някога бях непокорна и недисциплинирана. Не осъзнавах как неспазването на правилата от моя страна беше като рак за хармонията в Мисията. Но узрях. И сега мога да ви кажа най-откровено, че откакто се научих да поставям Мисията преди себе си, открих покоя и радостта, които бях издирвала все на погрешни места. По-щастлива съм, отколкото някога съм допускала, че би било възможно, особено като знам, че някой ден ще постигна най-голямото щастие, билета към Цивилизацията.
Забелязва скептичността в погледа ми.
— Старейшините ни учат, и аз стигнах до момента, когато вече осъзнавам цялата истинност на твърдението им, че тази Мисия ще процъфти или ще се провали в зависимост от това колко добре се грижим за хармонията в нея. По тази причина трябва бързо да се вземат мерки за всякакви отклонения без значение колко малки са те и в редки случаи се налага мерките да са драстични. Това е мирна и прекрасна общност. Трябва да престанете да търсите дявола във всеки храст. Защото го правите без необходимост.
— Жигосана си три пъти — заговарям аз и соча към ръката й. — Какво ще се случи, когато станат пет?
Тя не отговаря, а само плъзва ръкава върху ръката си.
Лявата й вежда потрепва.
— Време е да си вървим — заявява.
Вдигат медицинските си кошници и се заклатушкват навън от стаята. Чувам ги как куцукат в антрето.
Интересно, но една от тях остава в помещението. Стои неподвижно. Момичето с двете плитки е. Внезапно се завърта и ме поглежда.
— Бъдете много внимателни — шепне, а веждите й се сключват в права линия, изразяваща страх.
— Какво? — пита Епап. Прекалено силно.
Отдалечаващите се стъпки в коридора затихват.
После се чуват отново, но вместо да се отдалечават, се приближават. Връщат се. Като юмруци думкащи по врата. Все по-силно и по-силно.
— Какво става? — шепна към момичето.
Но е прекалено късно. Тя чува приближаването на другите две и бързо се стяга.
— Поне ще приемете ли да ви донесем малко храна? — пита на висок глас. Другите момичета са обратно при вратата и я наблюдават с любопитство.
— Не — отговарям. — Не и след случилото се по-рано със супата.
Момичето се поклаща навън от стаята, а плитките й подскачат нагоре-надолу.
Трите момичета слизат шумно надолу по стълбите. Чуваме как входната врата се отваря и затваря. И вече ги няма.
27
— Така че ето в каква ситуация се намираме — казвам аз в заключение на момчетата. Гласът ми е отслабнал и дрезгав след толкова много говорене. — Трябва да решим какво да предприемем. Да се качим ли на влака или не.
В рамките на последния час споделих с тях всичко, разказано ни от Кругман в офиса му. За света, историята на здрачниците, за Учения. И за Ориджин. От време на време спирах да говоря, за да им дам възможност да осмислят информацията и добавях дърва в огъня или проверявах състоянието на Сиси. На мен също ми беше нужно това време. Покрай това, че едва не се бях сбил в офиса на Кругман, бях упоен и тичах из селото в издирване на Сиси, аз самият също не бях успял да възприема всичко. Когато споделих подозренията си във връзка с Цивилизацията — че е възможно да не е Обетованата земя, а вместо това да е Двореца на Владетеля — гласът ми завибрира и се наложи да забия пръсти в дланите си, за да ги спра да не треперят.