На лицето на Сиси грейва усмивка, която почти създава усещането за физическа топлина. Притваря очи в знак на облекчение.
— Откъде разбра, че плочата е под нас, Джийн? — пита.
Мълча известно време, преди да заговоря. Баща ми често организираше игри с търсене на съкровища, когато бях дете, като ми оставяше насоки из къщата. Помня колко се ядосвах, задето не успявах да открия указанията, за които бях сигурен, че са там. Той настояваше да не бързам, да поема дълбоко въздух и да огледам обстановката с хладнокръвие. Казваше ми: Гледаш, но не виждаш. Отговорът е под самия ти нос. И веднъж щом се успокоях, почти незабавно откривах указанието, вклинено между дъските на пода, или между страниците на книгата, която бях държал в ръце през цялото време, или пък мушнато в моя собствен джоб.
Но не им разказвам нищо от това.
— Просто извадих късмет, предполагам — обяснявам. Започвам да треперя, сякаш вятърът забива ледени шипове в тялото ми. Нося само бельо, защото съм съблякъл всичко останало, преди да се гмурна.
Един от хепърите казва нещо; то е последвано от избухването на всеобщ смях. Сиси се присъединява към тях и пляска с ръце. От тях струят толкова много емоции.
Отивам в каютата, където съм оставил дрехите си на купчина. Свалям бельото си и го изцеждам с треперещи ръце. Продължавам да чувам кикотенето им, изблиците на смях и възгласите. Не разбирам защо трябва да излагат на показ какво чувстват. Не могат ли просто да преживяват емоциите си без потребността да ги демонстрират така очевидно? Може би пленничеството е накарало тази им способност да закърнее, направило ги е неспособни да долавят емоциите на околните, освен ако не са им представени ясно и подробно.
Отново започват да се хилят, докато обсъждат как Учения направил това или онова. Получиха потвърждението, което бяха търсили. Знак, че той никога не ги е изоставял или предавал, че всъщност чака в края на тази пътека. Тях.
А не мен.
Мен ме изостави в град, пълен с чудовища. Момче, което плачеше, докато не заспи от изтощение с месеци след тръгването му. Но за тях беше устроил подробен план за бягство, включващ дневник (очевидно предназначен да бъде открит от тях) и лодка, която да ги отведе в Земята на млякото, меда, плодовете и слънчевата светлина.
Чувам ново кикотене, после още едно, смехът им ми прилича на подигравка. Точно се каня да им кажа да млъкнат, когато осъзнавам, че всъщност са притихнали, което е както внезапно, така и зловещо. Хвърлям поглед през пролуките в стената. Не успявам да схвана много добре какво се случва, просто виждам как Дейвид и Джейкъб вдигат каменната плоча. Бързо навличам сухи дрехи и излизам навън.
Изправили са плочата върху основата й и са се скупчили зад нея. От вдълбаните думи все още се стича вода и пред плочата се образува локва. Прочитам написаното още веднъж.
ОСТАНЕТЕ НА РЕКАТА
Но хепърите от купола не гледат лицето на плочата, а гърба й. Очите им виждат нещо, което аз не успявам и са разширени от шок, докато погледите им се плъзват по плочата, после над горния й ръб и се приковават в мен.
— Какво? — питам.
Те бавно завъртат плочата, за да мога да прочета написаното.
Пет думи. Пет думи, който ще останат така незаличимо запечатани в съзнанието ми, както са вдълбани в каменната плоча.
НЕ ДОПУСКАЙТЕ ДЖИЙН ДА УМРЕ
От години насам първите думи от баща ми към мен, за мен. Прошепване от миналото, което прераства в лек бриз и после се превръща в пожар. През тялото ми преминава електричество и аз чувствам как ледът у мен започва да се пропуква. И макар това да е светъл лъч на надежда, нова изпълваща ме сила, всичко, което успявам да сторя, е да падна на колене.
Джейкъб и Дейвид стигат до мен първи и ме вдигат. Чувствам как ме потупват по гърба, гласовете им са силни, но вече не ме дразнят, телата им се притискат към мен, но вече не усещам допира им натрапчив. Ръцете им се плъзгат по гърба ми, докато ме повдигат, а по лицата им се изписва удивление. Появяват се усмивки, от очите им струи топлота и съпричастност. Сиси затваря очи и притиска ръце към устните си, преливаща от вълнение. Когато ги отваря, за да ме погледне, от тях струят плам и нежност.
— Знаех си — заявява. — Неслучайно си тук, Джийн. Било е предопределено да си с нас. Да станеш част от нас.
Не казвам нищо, само чувствам как водата се стича по тялото ми. Задухва вятър и аз потрепервам. Тя ме обгръща с ръце и ме притиска към себе си. Още съм мокър, но на нея явно не й пречи.