Епап прегръща Бен, който е на ръба на сълзите. Всички са седнали на килима между камината и дивана, на който лежи Сиси и никой не обелва дума. Лицата им са изкривени в умислени гримаси. Полагам нова доза мехлем върху изгарянето на Сиси. Дишането й е по-дълбоко и по-ритмично, а челото й не е така потънало в пот. Ефектът от каквото и да беше онова, с което я упоиха, започва да изчезва и тя е на път да дойде на себе си. Всеки момент.
Отвън здрачът — скрит зад завеса от дъжд — неусетно е прераснал в нощ.
— Но не знаем, нали? — обажда се Джейкъб. — Не със сигурност, нали? Възможно е Цивилизацията да е Обетованата земя. Влакът може наистина да води към рая.
— Не забравяй какво каза момичето с плитките — отговарям аз. — Предупреди ни да внимаваме.
— Но помисли върху казаното от другото момиче — казва Джейкъб. — Да не търсим дявола във всеки храст. Може би това място наистина е входът към рая.
Сиси стене от болка с все още затворени очи.
— Виж какво сториха същите тези хора на Сиси — настоявам аз. — Как можеш да вярваш на нещо, казано от тях?
Джейкъб става от пода и отива до прозореца.
— Чуйте ме. Предишната нощ сънувах нещо. За Цивилизацията. — Той замълчава, колебае се. Но после заговаря отново и по бузите му плъзва руменина. — Беше толкова реално. Видях открити стадиони, пълни с хора, наблюдаващи различни спортове на дневна светлина, също като във всички онези книги, които сме чели. Пазари на открито със стотици различни сергии, летни концерти върху тучни морави, градски квартали, пълни с ресторанти с разпръснати по тротоарите маси, хора седят около тях и ядат… салати. Имаше и увеселителни паркове с магически замъци и влакчета на ужасите. Въртележки, натоварени с усмихнати деца, плаващи лодки, заобиколени от пеещите марионетки, за които ни разказа Учения. Не можем да си позволим да не отидем там.
— Хайде, Джейкъб. Това е само сън. Не можем да вземем решение на базата на нещо толкова несериозно — кара му се Епап.
— Не е по-несериозно от вашите голи предположения. — Той прекарва ръка през косата си. — Само се опитвам да кажа, че не знаем нищо. Поне не със сигурност.
Потъваме в мълчание. Хвърлям нова цепеница в камината и всички устремяваме поглед към пламъците, като че след танцуващите огнени езици се крие отговорът.
— Но едно нещо знаем със сигурност — обажда се Бен с писклив глас. Прегърнал е сгънатите си в коленете крака и е опрял брадичка на капачките. Вдига глава и се усмихва. — Ориджин. Знаем какво е.
Всички се обръщаме към него.
— Всъщност кой е — обяснява. Повдига ръка с протегнат показалец, сочещ право към мен. — Ти си Ориджин — заявява. — Толкова е очевидно.
— Аз ли? Откъде ти хрумна това? — питам аз с желание да му се подиграя, но някак съм неспособен да го сторя. Косъмчетата по цялото ми тяло настръхват. Момчетата се взират в мен със същото изражение на лицата, както преди няколко дни. Когато бяхме на лодката, обърнахме плочата и прочетохме изписаното…
— „Не оставяйте Джийн да умре“ — произнася Бен.
— „Не оставяйте Джийн да умре“ — повтаря бавно и замислено Джейкъб, сякаш изпробва строежа на всяка сричка. Вдига поглед, за да срещне моя, а очите му са широко разтворени. — Бен е прав. Ориджин не е нещо друго, а човек. Това си ти. Ти трябва да си Ориджин.
Зад гърба ми цепениците пукат в камината.
— Има доста логика — заявява Епап и дърпа със зъби долната си устна. — Имам предвид, че търсихме къде ли не. Прегледахме всичките си вещи и дрехи. Прехвърлихме всички страници на дневника на Учения и всеки път оставахме с празни ръце. Ако Ориджин беше нещо сред притежанията ни, досега щяхме да сме го открили. — Хвърля поглед към лежащата на дивана Сиси. — Каза, че според старейшините може да представлява комбинация от букви, може би думи, татуирани върху кожата ни. Но какво ако буквите не са върху кожата ни. Ами…