Джейкъб преглъща с усилие.
— Не знам — отвръща с треперещ глас. — Може би е очаквал да пристигнем много по-рано. Месеци, дори години по-рано. Когато не сме се появили, може би е решил, че ни е провалил и вече не заслужава да отиде в Цивилизацията. Но ние бихме могли да почетем живота му и да отидем там, където с години е полагал усилия да ни отведе: в Цивилизацията.
В стаята настъпва напрегнато мълчание.
— Не знам, Джейкъб — заговаря тихо Сиси. — Съжалявам, но има нещо притеснително свързано с Цивилизацията. И със самоубийството на Учения. Мисля, че ще го почетем най-добре, като сме нащрек и използваме главите си. Налага се да научим повече, преди да се качим на влака.
— И колко време ще отнеме това? Седмица? Месец? Година? — Джейкъб приковава поглед в белега на Сиси. — Не можем да останем тук безкрайно дълго.
Сиси забелязва, че Джейкъб се е загледал в раната и завърта леко ръка.
— Тук имаме храна и подслон — отвръща. — Това, което ми причиниха тази вечер, е нищо. — Малка драскотина. Почти не боли. — Тя му се усмихва успокоително. — Тук ще сме добре.
Джейкъб забива поглед в краката си, а очите му проблясват.
— Познаваш ме, Сиси — заявява, а гласът му трепери от емоции. — Никога няма да тръгна срещу онова, което ти решиш за нас. Щом казваш, че ти е нужно повече време, за да проучиш нещата, аз ти вярвам. Но го направи бързо. И обещай, че няма да ни държиш тук и ден повече, отколкото е нужно.
Тя се приближава до него и притиска главата му към гърдите си. Напрегнатата му фигура се отпуска облекчено. Обгръща кръста й с ръце, а долепеното му към нея тяло се тресе. От затворените му очи бликват сълзи.
— Нито секунда по-дълго. Ти пръв ще научиш. Хайде, без повече сълзи! Вече си прекалено голям за такива неща.
Джейкъб кима и бърше лицето си.
— Голям глупчо си, нали го знаеш? — казва Сиси и разрошва косата му.
29
Всички се настаняват за през нощта, трите по-малки момчета поделят леглото, Сиси е на дивана, а Епап на килима. Аз взимам висок дървен стол, изнасям го в коридора и го поставям до прозореца. Обяснявам им, че искам да следя нещата за всеки случай.
Дочувам буботенето на гласовете им в стаята, закачките им са мрачни и унили. Най-накрая разговорите им отстъпват място на тишина, а после на леко похъркване, дишането им е в синхрон дори в унеса на съня. Чудя се дали да не вляза и да не легна на леглото. Те ще ми направят място, както постъпват винаги. Но оставам прикован на стола и се взирам навън през прозореца. Изпитвам потребност да съм сам.
Проливният дъжд спира внезапно. След час, когато вече се оттекла и последната капка от стрехите и улуците, нощта е завладяна от пълна тишина. Облаците се разкъсват тук-там, но неравномерно. През участъците чисто небе, подобни на кръпки, нахлува лунна светлина и къпе планината.
Джийн.
Джийн.
Някога казвал ли ти е защо са те кръстили така?
Мислите ми са прекъснати от проскърцването на дъските на пода. Сиси — бледа и безцветна като призрак — се задава по тъмния коридор. Юрганът обвива раменете й като наметка.
— Защо не се върнеш в стаята? — пита тихо. Спира до мен, когато не отговарям. Раменете ни почти се докосват, когато надзърта навън. Ръкавът й е навит; тъмни сенки покриват ръката й.
Полагам нежно ръце върху нейните и я придърпвам под светлината на луната. Раната от изгаряне сега изглежда дори по-зле, сбръчканата кожа сълзи.
— О, Сиси.
Очите й придобиват студено изражение, но този път е различно. С цел да замаскира болката си, когато е с момчетата, очите й действат като рефлектираща преграда. Но сега успявам да зърна, че отвъд упоритата твърдост те са като бездни, преливащи от силна болка и гняв.
Казва ми, че не помни много. В съзнанието й изниква единствено отпуснатостта, която я е обзела, след като изпи супата, усещането, че е носена и после нищо, докато не се озова обратно в моята стая. Където е установила, че е била жигосана.
— Сигурна съм, че освен това са ме и претърсили — продумва и дори в шепота й долавям яростта. — Не съм сигурна кое е по-лошо — да знам, че са го извършили или да не съм способна дори да си спомня как се е случило.
— Съжалявам. Опитах се да те намеря — двамата с Епап те търсехме. Но…
— Не можем да допуснем това да ни повлияе — произнася тихо тя, но отново зървам очите й да блестят от гняв. — Не ме разбирай погрешно. Иска ми се да ги наритам до смърт. Но не можем да си позволим да бъдем отклонявани. Нашият приоритет номер едно — заявява и се обръща в търсене на моя взор — е да установим истината за влака. — Ако се втурнем да търсим лично отмъщение, това само ще ни попречи.