— Прегледах всички тетрадки — казва Сиси. — И всичките са еднакви. Пълни са с тези уравнения. Говорят ли ти нещо?
Поклащам глава. Вървя покрай стената, а очите ми не пропускат нищо. В един остъклен шкаф са строени безкрайни редици от стъклени шишенца много от които до половина пълни с прозрачна течност.
— Какво е правел тук? Върху какво е работел?
Гласът на Сиси, който долита от другия край на лабораторията, е кънтящ и далечен.
— Мисля, че той е изобретил искрящата зелена течност в Светилата. — Тя приближава до мен, отваря шкафа със стъклените врати и вади две шишенца. Изсипва съдържанието на едното върху повърхността на един работен плот и течността оформя малка локвичка. После отваря другото шишенце и изсипва намиращото се вътре отгоре. Сместа мигом започва да блести в зелено.
— Според онова, което успях да си разтълкувам от прочетеното в тетрадките — обяснява, — работил е върху тази течност в продължение на няколко години. Представлява някакъв тип алтернативен източник на светлинна енергия. — Тя хваща в ръка една тетрадка и потупва с нея по бедрото си. — Чудех се дали във всичко това не се съдържа нещо повече. Скрит смисъл.
Аз взимам друга тетрадка. Още уравнения, химически формули, тук-там по някое изречение, съдържащо подлог, сказуемо и допълнение. Нито грам лична информация.
— Това ли е? Това ли е всичко, което е вършил тук? Работил е върху някаква глупава искряща течност? — Сграбчвам друга тетрадка, прелиствам я и я оставям да падне на пода. — Трябва да има нещо повече.
— Прегледах всички записки, Джийн. Не съдържат нищо друго, освен формули и уравнения, свързани със светещата течност.
Движа се между работните плотове с очи, бродещи по намиращото се около мен, издирващи. Отварям няколко чекмеджета, чието съдържание се състои от мръсни стъкленици, колби, мътни пластмасови очила, метални рулетки, по които е започнала да се появява ръжда.
— Знак, насока, нещо. Някъде тук е.
— Може би — отвръща Сиси. — Вероятността е малка, но ако аз съм пропуснала нещо, мислех, че ти може да го забележиш.
Преравям остъклените шкафове, избутвам встрани колби и епруветки, оглеждам дървените плотове за резки, минавам покрай стените в издирване на дупка, през която би могъл да се оформи слънчев лъч. Но след един час не намирам нищо повече от гладки чисти повърхности и празнота. Празен вик на безмълвие.
— Джийн. Проверихме всичко. — Тя хапе долната си устна. — Тук няма нищо.
И в този миг аз започвам да събарям редиците опитни епруветки от плотовете на земята, без да ме е грижа, че се трошат на парчета, а после идва ред на самите работни плотове, които изритвам от пътя си. Свалям прашните якета и шалове от дървените закачалки. Търся името си изписано, издълбано, очертано върху дърво, пластмаса или стъкло. Издирвам буквите „Д“, „Ж“, „И“, „Й“ или „Н“. Търся баща си.
— Джийн.
Сграбчвам други тетрадки, прелиствам ги, а те не ми предлагат нищо повече от още безсмислени уравнения и облаците вдигнал се от земята прах, който влиза в очите ми, кара ме да примигвам, дразни клепачите ми и навлажнява очите ми. Толкова време посветено на писане, толкова много изобразени букви. Но нито веднъж буквите „Д“, „Ж“, „И“, „Й“ и „Н“ не са използвани в комбинация.
— Джийн.
Вкопчвам се в кориците на тетрадките и започвам да ги късам на две, а гърбовете им пукат, като че съдържат хрущял. Захвърлям частите им срещу шкафовете. После гася осветлението и се озъртам в мрака с надеждата, че там ще открия искрящи букви и думи, тайно съобщение оставено за мен. Отварям вратата със замах, защото се нуждая от въздух. Стиснал съм очите си по-здраво и от юмруците, които стоварвам върху металната рамка, а напрегнатото ми тяло потръпва от гняв, който ми създава едновременно усещане за тъга и отчаяние.
— Джийн. — Сиси вече е до мен. Пристъпва в малкия участък, в който ясната лунна светлина струи надолу към мен. Като сребриста тента е и косата й е оградена от червеникавокафяв ореол.
Тя докосва лицето ми. Очите й са приковани в моите, пръстите й леко проследяват линията на челюстта ми. Чувствам всяка пора по върховете на пръстите й, усещам как мекотата на кожата се прелива с острия ръб на нокътя й, докато тя минава през брадичката ми и продължава надолу по шията ми, за да достигне до адамовата ябълка.