Притискам лице към хладния метал на рамката на вратата. Стоим напълно притихнали.
— Една вечер, като бях на седем, на баща му се наложи да отиде до училище, за да търси падналия ми зъб. Нямаше го в продължение на няколко часа, но ми се стори като цяла вечност. Бях само малко момче и вярвах, че със сигурност са го разкъсали. Но точно когато изгубих всяка надежда, той се върна у дома и го накарах да ми обещае, че никога няма да ме изоставя. Той каза, че никога няма да го направи, заяви, че дори когато ми се стори, че го е нямало ужасно дълго време, пак ще се върне. Обеща никога да не ме напуска.
Поклащам глава и изпускам задържания в гърдите ми въздух.
— Защо обеща такова нещо само за да ме изостави по-късно? — питам. — И защо ме доведе до тук, за да ме зареже отново? Без никаква бележка. Без една проклета дума. Колко трудно може да му е било просто да изпише: скъпи Джийн?
Тя потърква главата ми отстрани, пръстите й се заравят в косата ми, кожата й закача леко върха на ухото ми.
— Ако е истина, че аз съм Ориджин, нищо повече от научен проект ли не съм представлявал за него?
— Джийн — шепне тя и потърква скулата ми с палец, като разпръсква влагата, събрала се там. Навежда се бавно напред. Устните ни се докосват тихо и нежно, като че са два облака в небето, сливащи се в най-меката точка на вселената. Затварям очи.
И в този миг земята започва да тътне. Съвсем леко, едва доловимо вибриране.
Отваряме очи и като че всичко пред погледа ми — и всичко на света, което има значение — са нейните кафяви ириси, опръскани със зелени точици. Зениците й са разширени и тъмни, уголемяват се все повече и ме поглъщат. Чувствам как ръцете й се плъзват по гърба ми.
И в следващия миг аз я сграбчвам, придърпвам я към себе си и телата ни се сливат, а ръцете ни най-сетне намират пътя една към друга. Притискаме се здраво един в друг, редното и нередното във вършеното от нас ме заливат с такава сила, че накрая не знам какво друго да сторя, освен да я държа още по-здраво в прегръдките си. Слепоочията ни са притиснати и кръвта ни кипи в синхрон. Пулсът в нейното слепоочие е нежен като перце, а кичурите и коса, докосващи кожата ми, създават усещането за деликатни пръсти, които развързват възлите в душата ми.
В този момент тътенът става по-осезаем и стъклените колби около нас започват да тракат. Тя отдръпва главата си и аз се чувствам така, сякаш между нас се е настанила огромно празно пространство.
Разделяме се.
— Какво става? — пита тя.
Излизаме навън. Земята под краката ни вибрира леко.
Но звукът е това, което привлича интереса ни: металическо тракане и шумно съскане. Идва от другата страна на гората.
— Влакът — произнася Сиси.
Нещо друго привлича вниманието ни. На разстояние от нас група местни момичета се клатушкат към място, което явно е гарата. Също като черни мравки, изпълзели от дупките си, те крачат покорно и мълчаливо през поляната, осеяна с милиони блещукащи дъждовни капки.
31
Двамата със Сиси се прокрадваме по периферията на гората, където няма да бъдем забелязани така лесно. От другата страна на залесения полуостров се натъкваме на голяма просека. Насред нея се намира нещо, което явно е гарата. Десетки момичета вече стоят на двете платформи, всяка заета със своите задължения. Със Сиси приклякаме зад голям смърч в началото на гората. Лунната светлина, проникваща между клоните на дърветата, е разпокъсана.
Между двете платформи се вижда влак. От водещия локомотивен вагон, който е все още загрят от дългото пътуване, се издига пара. Съска, пука и трака, докато постепенно се охлажда. Над десет вагона са прикачени зад водещия, също като черни брънки на верига. Ограден с извити стоманени решетки, всеки вагон изглежда като голям и противен кафез за птици. Решетките са прекалено гъсти, че през тях да се провре дори кльощаво дете, но все пак вътрешността им е напълно изложена на влиянието на природни сили като дъжд, сняг и вятър. И по-важното — на слънчева светлина. С други думи, тези вагони са конструирани като защитени от здрачници. Дори подът представлява стоманена мрежа. Всеки нежелан пътник здрачник би намерил малко подслон от слънцето в този влак. До минути би се превърнал в локва помия и би се процедил през мрежестия под, оставяйки диря с километри между релсите.
Във вагоните са складирани всякакви видове предмети — от консерви и бутилки, съхранявани в големи пластмасови кашони, до маси и столове, подредени плътно едни до други като парченца от пъзел и увити в прозрачен найлон. Бутилките вино, уиски и бира са складирани в стъклени контейнери с контрол на температурата и въздушни възглавници.