— Виж — шепна. На по-близката до нас платформа едно момиче взима маркуч, прикрепен към някакъв вид генератор. Разтваря леко крака, привежда се ниско за по-добра опора и натиска бутон.
От маркуча бликва силна струя вода. Момичето е избутано на няколко крачки назад от мощната тяга, преди да успее да застане стабилно. Започва да облива с вода вътрешността на вагона, а към нея се присъединяват десетина други момичета. Подредени по дължината на влака, всяко от момичетата управлява свой маркуч. Повече от очевидно е: почистването на пластмасовите контейнери е дейност с най-висок приоритет. Не пропускат и квадратен сантиметър. Дори долната страна на всяко отделение е облята със струя. Около влака се е образувал облак от ситни капчици.
Малки групи старейшини се движат по всяка платформа с твърди поставки за листове с клипс в ръцете. Но ако имат намерение да описват доставката, нямат вид да бързат особено. Бавно се насочват към последния вагон, където са се струпали група момичета.
— Да се преместим по-близо — шепне Сиси и ние се промъкваме под прикритието на дърветата, а после поемаме по поляната. Никой не ни забелязва; цялото внимание е насочено към влака. И по-специално върху последния вагон. Събралите се старейшини крещят на момичетата да спрат да пръскат. Генераторът е изключен и струята се свежда до капки. Постепенно облакът от влага, обгърнал последния вагон, започва да се разнася. Образът на оградения с решетки вагон става по-ясен.
Сиси сграбчва ръката ми и стиска здраво.
Докато по решетките още се стича вода, вътре нещо се размърдва.
Ние двамата със Сиси сме единствените, изтръпнали от страх. Никой на платформата не писва, нито дори потрепва. Нечий силует се насочва към външния край на вагона. Още фигури се подават отвътре, движещи се заедно с неравномерно поклащане като вълни на бурно море. Когато шумът от генераторите затихва, разграничава се ясно друг звук: блеене, крякане и грухтене, причинени от страх, умора и глад.
Издишвам рязко през носа. Осезаемо облекчение изпълва гърдите ми и търся ръката на Сиси.
— Какво има? — пита тя.
— Добитък е — казвам. — Тя насочва въпросителен поглед към мен и се опитва да разбере. — Здрачниците обичат да ядат определени видове месо — обяснявам. — Телешко, пилешко и свинско. Апетитът им за тези меса е нищо, сравнен с охотата им да поглъщат нашата плът разбира се, но все пак… Имат недостиг на крави, пилета и кокошки. Сега те са достъпни само за висшия елит, при това в редки случаи. Обикновеното население никога няма възможност да ги консумира; повечето карат на синтетични изкуствени продукти. Сиси — заявявам с увеличаващо се вълнение. — Здрачниците никога не биха предоставили този добитък. Особено на хора.
В очите й проблясва осъзнаване.
— Което означава, че каквото и да се намира от другата страна на релсите…
— Твърде малко вероятно е да са здрачници — довършвам и стискам ръката й. — Трябва да е място, населявано от нашия вид. Цивилизацията е Обетованата земя! Джейкъб беше прав: напразно се тревожим.
Сиси плъзва поглед по простиращите се в далечината релси и ги проследява, докато не изчезват в мрака.
Аз продължавам да говоря.
— Мислех, че месото, което ядем, идва от фермата, а не го доставят. Но сега ми става ясно. Като се има предвид какви количества месо се консумират, няма начин сами да го осигуряват. По-голяма част от месото идва отвън.
Но Сиси е завъртяла глава по посока на влаковите релси. Челюстта й е стегната, на лунната светлина лицето й изглежда като гранитна скала. Поглежда ме с ъгълчето на окото си, а после свежда очи към голата си ръка. Към белязаната плът там.
— Не знам, Джийн — шепне намръщено. Хапе долната си устна. — Наречи ме свръхпредпазлива, но все още не съм спокойна.
Тихо следим дейността, течаща на перона. Пристигат още старейшини. Има много смях и усмивки. Удоволствието им от доставката е очевидно. Няколко от тях вече отварят контейнерите с алкохол и вадят тапите на няколко бутилки. Секунди преди в полезрението ни да влезе лицето на Кругман, в нощния въздух се разнася смехът му. Стиска за гърлата две бутилки, като че е хванал гъски.
Множеството момичета се трудят в мълчание с координирани движения: колони от тях се отдалечават от гарата, носейки контейнери, докато други момичета — вече с празни ръце — прииждат като завръщаш се прилив. Движат се бавно заради умалените си крака, но общата им бройка осигурява добро темпо. Ще завършат разтоварването до изгрев-слънце или най-късно до обед. След това влакът ще бъде готов да тръгне обратно.