Сиси е наясно какво означава това. Скоро трябва да вземе решение. Но лицето й е изкривено от съмнения.
— Имам идея, Сиси — заговарям. Местя се, така че да застана лице в лице с нея и полагам ръце на раменете й. — Ще се кача на влака. Но сам. Вие с момчетата ще останете тук. Не, изслушай ме. Ще се добера до намиращото се в другия край на тези релси. Ако е онова, на което всички се надяваме, ако наистина е Обетованата земя, ще се върна обратно със следващия влак, за да ви отведа. Тогава ще потеглим всички заедно.
— Ами ако…
— Ако не се върна, ще знаете, че не трябва да ходите там.
Когато свършвам да говоря, тя продължава да клати глава, но по-бавно. По лицето й пробягва леко колебание — в плана ми има логика и тя го знае. Но после устремява поглед право към мен.
— Няма начин — заявява.
— Сиси.
— Не. Няма да ти се удаде възможност да изиграеш жертвения герой.
— Не играя нищо. Премисли го, Сиси. Според моя план вие с момчетата оставате заедно. Не искаш ли именно това?
За секунда в погледа й се чете двоумене.
— Да останем заедно — това е, което искам.
— Момчетата ще са съвсем добре и без мен.
Тя докосва лицето ми с длан.
— Когато казах да останем заедно, имах предвид мен и теб.
Отдръпвам ръка от рамото й.
— Сиси…
— Не искам да бъда без теб — заявява. Лек порив на вятъра разрошва косата й и няколко кичура падат върху лицето й. Острият й настоятелен поглед среща моя помежду тях. Луната хвърля сребърни отблясъци върху косата й.
И в този миг сякаш всички звуци изчезват, шумолящият в тревата вятър, гласовете от перона край влака, шумът от животните във вагона, всички до един замират. Като че единственият звук, останал във вселената, е нейният глас. — Не желая да се разделяме — шепне. Не за седмица. Не за ден. Дори не за час, Джийн.
Протягам ръка да отмахна кичурите от косата й, поставям ги зад ухото й, а тя обляга глава върху дланта ми и притиска скулата си към моята кожа. Замислям се.
Тя явно е успяла да почувства надигналата се у мен решимост и е забелязала свиването на зениците ми, защото в мига, щом оттласквам тяло, понечва да ме спре. Но закъснява.
— Джийн! Не!
Тичам през поляната по посока на перона. Чувам я как гази през тревата, докато ме преследва. Но аз я водя с прекалено много. Хуквам нагоре по стъпалата, като изминавам по три наведнъж.
— Кругман! — крещя. Той се намира по средата на платформата. Затичвам към него, а тълпата момичета се разделя пред мен, за да ми даде път.
— Ще се кача на влака — заявявам в мига, щом го достигам. Мъча се да си поема въздух и едновременно с това да говоря. — Но само аз. Другите ще останат тук и ще чакат завръщането ми. Едва тогава всички ще потеглим заедно.
Сиси достига до нас секунди по-късно.
— Каквото и да ти е казал току-що — заговаря, — то няма да се случи. — Обръща се към мен, а гневът струи от лицето й. — Няма да се качиш сам на този влак.
— Просто ме остави да го направя — настоявам аз.
Кругман започва да се смее все по-гръмко и по-гръмко, като потропва с крака по земята, подобно на танцуващ елф. Тълпата старейшини зад гърба му се споглеждат, а после се усмихват. Няколко прихват в един глас с Кругман.
— Мили боже — заговаря Кругман и се тупва по тумбака. — Озовах се насред любовна свада. Кой да знае, че иде с такава веселба. О каква… драма!
В следващия момент усмивката изчезва и смехът внезапно замира. Старейшините също спират да се смеят и стискат устни, за да прикрият зъбите си. Кругман се взира в нас, а големите му бузи увисват.
— Истината е, че този ви спор е чисто теоретичен. Всички ще се качите на влака. Прочетохте официалната заповед от Цивилизацията — всички ще пътувате до там. Всички до един. Край на обсъждането. Влакът ще е готов да потегли след няколко часа.
Следващите думи на Сиси са произнесени тихо и спокойно. Но старейшините изпадат във все по-дълбок шок след всяка изречена сричка.
— Не мисля така — казва. — Няма да се качим.