— Не, имам предвид, че ти самият току-що определи мястото като гърненце злато в края на дъгата. Именно така се изрази. Тогава по каква причина, мислиш, той е решил да се обеси, след като това селище е толкова прекрасно?
Кругман изстрелва бързо отговора си.
— Както вече казах, кой би могъл да обясни действията на един луд? Но той представляваше единственото изключение. Всички тук са щастливи. Огледай се сам и ми кажи; че не виждаш усмихнати лица.
— Говориш за лицата, татуирани върху ръцете им ли? — пита Сиси.
— Ами, не, всъщност нямах предвид тях. Но можем да обсъдим и това. Момичетата носят татуировките си с гордост; всъщност доставя им истинско удоволствие да излагат на показ своите Знаци за заслуги. За тях те са като трофеи. Наистина им създават такова усещане. Като резки в колана, отбелязващи сбъдването на мечтата им — получаване на билет към Цивилизацията.
— Явно всички искат да се махнат от тук — отбелязва Сиси.
Една крава измучава силно от последния вагон.
— Струва ми се, че никого не го е грижа конкретно за това място. За неговите правила. Да…
— Достатъчно — прекъсва я Кругман.
— За старейшините…
Долавям движение вдясно от мен, един от старейшините прави крачка напред и сочи с пръст към Сиси.
— Тя стигна прекалено далече! Просто трябва да нахраним с нея здра…
— Достатъчно! — прогърмява гласът на Кругман, бузите му се разлюляват, а косматата бенка подскача на брадичката му. Старейшините около мен се напрягат като един общ мускул, като затягаща се примка. За няколко секунди Кругман въздиша тежко, като че съжалява за избухването си. Но когато прошепва бавно следващите си думи, всяка от тях прелива от заплашителен подтекст и става ясно, че съжалението е последната изпитвана от него емоция.
— Утре всички ще се качите на влака. Повече няма да го обсъждаме.
— О, напротив ще го обсъждаме. Много дори. Но ще го направим насаме. Само ние шестимата. Хайде — обръща се към мен Сиси. — Да вървим. Този разговор приключи.
— Приключил е, когато кажем ние — крясва един старейшина с прошарена брада.
— Нека обясня нещо — отвръща Сиси. — Сега ще се върнем в къщата си. И ще бъдем оставени на спокойствие. Сами ще решим дали ще се качим на влака или не. Ако решим да не го правим, не се тревожете, ще напуснем скъпоценното ви село. Ще проверим какво ни чака извън него. Но сами ще изберем пътя си. Дотогава ще приготвяме своя собствена храна.
— Я почакай…
— Хайде, Джийн — казва Сиси и дръпва ръката ми. — Да вървим. — Тръгваме назад. — Не желаем да бъдем будени с песен от хор звънтящи гласове. Не искаме усмихнати момичета да ни доставят храна, размахвайки Светила…
— Знаещ ли какво, бива си те — внезапно крясва Кругман с огромна злоба, каквато до този момент не е показвал. Нещо у него най-накрая се е пречупило. Като че тялото му е превзето от напълно различен човек.
Най-близката до нас група от местни момичета бързо се затътря настрани.
— Редно е да си знаеш мястото, момиче! — Ушите на Кругман са яркочервени. — Да си видяла някое друго момиче да ме прекъсва, да си забелязала изобщо някоя от тях да говори с мен или дори да посмее да ме погледне в очите? На нищо не си се научила — заявява Кругман тихо, но тонът му прелива от гняв. — Едно белязване не беше достатъчно, така ли?
— Ако някой трябва да бъде белязан, това си ти — отсича Сиси.
Кругман зяпва. Месестата му буза се изкривява на една страна, като че е бил зашлевен през лицето.
— Ти, грозна, своенравна никаквице с големи крака — шепне. — Не можеш да ми говориш по този начин пред останалите старейшини и да очакваш да ти се размине. Не можеш се отнасяш така пред погледите на всички момичета и да не срещнеш последствия. — Той прави три бързи крачки към Сиси и вдига подплатената си със сланина ръка.
Аз пристъпвам пред Сиси.
— Стига! — крясвам.
Кругман спира насред пътя си. Очите му са като ями, пълни с лава, заради яростта по бузите му се разстила червенина. Ноздрите му се разширяват, а масивният му гръден кош се надига и спуска забързано. Взорът му ме разсича в опит да проникне до Сиси.
— Досега играх кротко — заявява. — Молех любезно. Но е повече от ясно, че подходът ми е бил погрешен. Мога да бъда и суров. Това ли искате? — пита и гледа гневно към Сиси. — Защото татенцето може да играе и грубо, ако го желаеш.
Внезапно той отскача напред с плашеща скорост и ме поваля сред тълпата старейшини зад гърба ми. Нещо твърдо ме удря по тила, изгубвам опора и се строполявам на земята.