Класната ми стая беше празна — всички бяха навън — и след като затворих вратата зад гърба си, аз едва не се сринах на земята. За малко да се поддам на страха и паниката, почти позволих на сълзите, кръвта и урината да се излеят в потоп на капитулация и страх. Но аз се стегнах и вдигнах монитора на бюрото си. Все още преглъщащ кръв, за да се уверя, че нищо от нея не е изтекло извън устата ми, аз изписах имейл адреса на баща си. Пръстите ми трепереха, докато натисках клавишите. Съобщението беше кратко, такова, каквото ме беше научил да използвам в случай на спешност.
Празен имейл. Без съдържание.
Той означаваше само едно нещо.
Натиснах изпращане, а после си взех чантата. Напуснах класната стая и чух звуците от царящата в закусвалнята възбуда. Крясъци и вой. Продължавах да преглъщам отново и отново с надеждата, че е достатъчно.
Баща ми сигурно получаваше имейла в точно този миг. И аз знаех, че без значение с какво се занимаваше, без значение колко зает беше в стъкления си небостъргач, щеше да изостави всичко. На мига. И да дойде за мен.
Наложих си да вървя бавно, сякаш просто излизам навън. Избегнах предната врата, където движението беше твърде наситено. Минах през игрището за футбол, през полето за бейзбол и се озовах на улицата. Няколко среднощни минувачи обърнаха глави към мен, докато ме отминаваха и сбърчиха носове. Но аз продължавах да преглъщам, а преливащите ми от сълзи на страх очи бяха скрити зад очилата ми.
Едва след като се прибрах в дома си трийсет минути по-късно, само след като заключих вратата и спуснах щорите, чак тогава се строполих на колене и всичките ми сили и воля ме напуснаха. Сгуших се и прегърнах коленете си, тъй като те бяха единственото нещо, предлагащо ми облекчение. Представих си, че са друг жив човек, който ми предоставя утеха.
И именно така ме намери баща ми петнайсет минути по-късно, когато влетя в къщата и бързо заключи вратата зад гърба си. Притисна треперещото ми тяло към своето, придърпвайки ме с масивните си мускулести ръце в топлите си обятия. Не заговори, докато ридаех, а сълзите ми мокреха предницата на ризата му. Само ме галеше по косата, а след известно време каза, че всичко е наред и съм се справил добре, обясни ми колко се гордее с мен и заяви, че съм добро момче.
Но няколко часа по-късно се наложи да ме остави. След като луната залезе и слънцето зае мястото й, той отвори входната врата и пое по празните, озарени от слънчева светлина улици. Към училището ми. За моя зъб. Налагаше се да го открие. Ако бъдеше намерен в някое затънтено ъгълче на закусвалнята или до крака на някоя маса, подозренията, все още в зародиш и по тази причина обречени на скорошно замиране, както в крайна сметка се случваше с всички налудничави слухове за хепъри, щяха да се потвърдят. А ако това се случеше, бързо щяха да съберат две и две и да дойдат за мен до минути, дори до секунди, щяха да се надпреварват да достигнат до мен, щяха да ме изядат.
Но когато баща ми се върна часове по-късно, само минути, преди да настъпи здрачът, ръцете му бяха празни. Не могъл да открие зъба ми. Беше замаян и страхът се бореше да изскочи на лицето му, но ми каза да не се тревожа. Вероятно просто бях глътнал зъба, обясни, и той се намираше на безопасно място в мен.
Аз се разплаках; мислех, че е позволено, след като съм си у дома, по-рано ме беше оставил да плача. Но той ме смъмри.
— Без повече плач. Никакви сълзи — нареди ми. — Скоро трябва да тръгваш за училище. Отсъствието ти може да привлече внимание. — Успях да спра да плача, но не можех да обуздая треперенето, което ме караше да се треса целия. Помислих, че отново ще ме нахока, но вместо това той ме придърпа към себе си и ме прегърна здраво, сякаш се опитваше да погълне вибрациите с тялото си. В ръцете му се почувствах в безопасност.
— Ще ми се просто да можехме да се преобразим — казах с уста, притисната към гърдите му.
Той мигом се напрегна.
Аз продължих.
— Защо не постъпим така, тате? Уморих се да се преструвам и непрестанно да се крия. Защо просто не се преобразим? Ще бъде така просто. Мога да намеря начин да донеса вкъщи от тяхната слюнка. — Бях така погълнат от думите си, че не забелязах гнева по лицето му. — Всичко, което трябва да направим, е да втрием малко от слюнката им в малък прорез в кожата. И тогава всичко ще свърши, всичкото това криене и преструвки. Ще станем нормални като всички други. Можем да го постигнем заедно, тате.