Вече бързам към отвора на шахтата. Не мога да го открия, не и в тъмнината. Ето! На няколко крачки от мен, където сивата повърхност помръдва едва забележимо. Пръстите ми потъват във водата и не губя никакво време. Гмуркам се вътре, водата — ужасяващо студена — поема главата ми, линията на брадичката, шията раменете.
И внезапно съм се озовал вътре. Под вода съм.
Ледената й прегръдка представлява шок за организма ми, белите ми дробове са стиснати от смразяващи юмруци, които изтласкват целия намиращ се в тях въздух. Внезапната промяна в окръжаваща ме среда действа изключително замайващо.
Притиснат съм плътно. Отворът на шахтата е с една идея по-широк от раменете ми. Съзнанието ми е заплашено да бъде завладяно от паника, макар да се старая да пренебрегна ужасяващата дезориентация, предизвиквана от позата ми надолу с главата под вода и състоянието на пълен ужас. Поне ми е стигнал умът да тръгна с ръцете, протегнати пред мен. Ако бях потопил първо глава, сега ръцете ми биха били притиснати към тялото. Щях да съм в капан.
Това обаче предоставя малка утеха. И определено няма време да се потупвам сам по гърба. Защото все още не съм се измъкнал. Долната част на тялото ми (сега горна) все още се намира над водата, ритам с крака във въздуха в безуспешен опит да открия опора. Чувствам ги като отделни същества, които се извиват подобно на пипала някъде на хиляди километри над мен. Завиждам им, задето имат достъп до въздух. Ще ми се да вдишам през тях, сякаш са сламки.
Чувам ръмженето, предизвикано от копнеж, приглушено, но все така плашещо. Дори под повърхността чувствам вибрациите на нейната устременост да се предават към мен чрез ледената вода. Идва за мен. Или поне за краката ми. За миг изпитвам напълно ирационално усещане за облекчение. Че съм в безопасност зад краката си и зад укритието, което ще ми предложат. Здрачницата може да ги получи, стига да остави мен.
Мозъкът ми. Мислите ми. Напълно объркани са. Не разсъждавам ясно.
Започвам да се въртя в различни посоки. Нужен ми е въздух. В паниката си забравих да поема дълбоко дъх, преди да се гмурна. Не ми достига. Вече. Едва съм пробил повърхността — в буквалния смисъл — на разстоянието, което трябва да измина под вода, а дробовете ми вече са празни.
Извивам се и се гъна в опит да освободя хванатото ми в капан тяло, като едва сега ми хрумва, че би било добре да бях съблякъл обемистите си и широки дрехи преди гмуркането. Полюлявам се, гърча се. Някак си това действа: движенията ми помагат да се придвижа около метър надолу. Дланите ми се плъзват по ограждащата ме гладката метална повърхност в издирването на нещо, чрез което да се оттласна. Намирам минимална издатина: нищо повече от болт, който не е завинтен докрай. Но това стига, достатъчно е за пръста ми да се опре в него и да избута тялото ми още няколко десетки сантиметра.
Сантиметър по сантиметър се придвижвам надолу, вече цялото ми тяло е под водата. Но съм прекалено бавен, това не е добре. Очите ми са отворени, но не виждам нищо, освен чернота, вледеняващият студ е като хиляди карфици, които се забиват в кожата ми. Липсата на въздух беше абсолютна грешка. Трябва някак да се върна, да изплувам обратно на повърхността и да вдишам въздух, скъпоценен въздух…
Нещо сграбчва стъпалото ми някъде над мен.
Крещя. Последните остатъци въздух напускат гърдите ми, като че съм спукан балон.
Обувката ми е събута, а заедно с нея едва не е откъснат и кракът ми. Ритам силно и пищя в черната мокрота, като тласкам тялото си по-надолу.
Нещо поддава. По някакъв начин. Тялото ми се плъзва с около петдесет сантиметра надолу. Започвам да се придърпвам. Пръстите ми се опират в стените за инерция, а раменете ми са прегърбени и прибрани максимално…
Остър нокът закача оголеното ми стъпало.
Отварям рязко уста, за да изкрещя. От там не излиза нищо. Не ми е останал въздух. Вече не мога да издам и звук.
Не преглъщай вода! Недей! Дори само капка вода в трахеята ми ще предизвика фатален спазъм. Ритам силно с крак. Той докосва кожа, заоблена кост — скулата на здрачницата? — преди да го отдръпна обратно, чувствам кичури от косата й да гъделичкат глезена ми и да обгръщат стъпалото.
Цялото ми тяло е подвластно на паниката. Мъча се да сграбча хлъзгавите стени около мен, отчаян да получа тяга. И после чудо: отворът внезапно се разширява. С по едва три или четири сантиметра от всяка страна, със сигурност недостатъчно, че да има място да се завъртя, но го чувствам широк колкото цял каньон. Тялото ми слиза надолу с още петдесет сантиметра, а после два метра, притискам ръце към стените и се оттласквам надолу, а краката ми ритат на главата с резки кратки движения. Придвижил съм се надолу, като че на цяла галактика разстояние, а съм изминал общо около пет метра. Чувствам в ушите си острата болка от водното налягане.