— Тигър? Тигър? Тигър ли е? Звяр? Звяр? Дали е Звяр това от което ме е страх? — Умът ми се изгуби назад в древна и класическа история за тигри, която бях чел. Постарах се да си припомня автора, но бях затруднен. След това всред моя страх си спомних, че историята бе от Ръдиърд Киплинг; също така не го направи и гротекността от мисленето за него и древният автор ми идва наум. Пожелах си томът съдържащ тази история и почти бях започнал да се връщам към обречената колиба за да се сдобия с него, когато мое по-добро чувство и изкушението на палмата ме разубедиха.
Не знам дали бих устоял на завръщането, ако не беше очарованието на грамадното палмово дърво. Това впечатление бе сега доминиращо и аз напуснах пътеката, и запълзях надолу по склона на долината въпреки страха ми от тревата и от влечугите, които може би се криеха в нея. Реших да се бия за живота си докрай, срещу всички лудости на морето и земята, въпреки че понякога се страхувах от пораженията, докато подлудяващото свистене на тайнствените треви се присъедини към все още ясното и буботещо пулсиране на отдалечените вълни. Често бих спирал и закривал ушите си с длани за облекчение, но никога не бих заглушил напълно омразният звук. Сякаш след векове се завлякох до махащото палмово дърво и легнах тихо под защитната сянка.
Последваха серия от инциденти, които ме доведоха до противоположните крайности на екстаз и ужас, случаи които с трепет си спомням и не смея да опиша. Не след дълго изпълзях изпод надвесените листа на палмата, тогава от нейните клони падна дете с невиждана красота. Въпреки че бе окъсано и прашно, това същество носеше чертите на сатир или полубог, и изглежда почти разпръскваше сияние в плътната сянка на дървото. То се усмихна и протегна ръка, но преди да се надигна и проговоря чух изтънчена мелодия и пеене. Високи и ниски тонове се смесваха с възвишена и ефирна хармоничност. Слънцето по това време потъваше зад хоризонта и в здрача аз забелязах ореола блещукаща светлина около главата на детето. След това със сребърен глас то се обърна към мен:
— Това е краят. Те дойдоха долу в здрача от звездите. Сега всичко свърши и отвъд Аринурийските реки ние ще живеем блажено в Телое.
Докато детето говореше, забелязах меко сияние идващо през листата на палмовото дърво и изправяйки се поздравих двете фигури, за които узнах че са главните певци сред тези, които бях чул. Бог и богини сигурно бяха, защото такава красота не е смъртна. И те взеха ръцете ми казвайки:
— Ела, дете, ти чу гласовете и всичко е наред. В Телое отвъд млечния път и Аринурийските реки има градове от кехлибар и бял ахат. И над техните куполи от многобройни фасети блещукат образите на странни и красиви звезди. Под мостовете от слонова кост на Телое текат реки от течно злато носещи красиви лодки за екскурзии, предназначени за цъфтящият Цитарион на Седемте Слънца. И в Телое и Цитарион обитават само младост, красота, и удоволствия нечути, смях, пеене, и лютня. Само боговете обитават Телое на златните реки, но сред тях живей и ти.
Докато слушах, омаян, внезапно осъзнах промяна в обкръжението ми. Палмовото дърво, засенчващо напоследък изтощеното ми тяло, бе сега на разстояние и значително под мен. Аз очевидно плавах в атмосферата, придружен не само от странното дете и сияещата двойка, но и от постоянно увеличаваща се тълпа от полу-блестящи, с лозови корони младежи и девици с развята от вятъра коса и изпълнени от радост изражения. Ние бавно се издигахме заедно, сякаш носени от благоуханен бриз, който духаше не от земята, а от златния небосвод, и детето прошепна в ухото ми, че трябва да гледам винаги напред към пътеките от светлина и никога назад към сферата, която току що бях напуснал. Младежите и девойките сега пееха сладки хорови песнопения в съчетание с лютни и аз се почувствах обграден от мир и щастие по-дълбоки от всичко, което съм си представял в живота, когато натрапването на един единствен звук промени съдбата ми и разби душата ми. През възхитителните мелодии на певците и музикантите, сякаш в присмиващо се, демонично съзвучие пулсира от водовъртежите под отвратителното, омразното биене на този потаен океан. Докато тези черни вълни биеха своето съобщение в ушите ми аз забравих думите на детето и погледнах зад мен, надолу към обречената сцена, от която си мислех, че съм избягал.
Долу през етера видях прокълната земя бавно да се върти, завинаги да се върти, с ядосани и вилнеещи морета разяждайки с диво опустошение бреговете и хвърляйки пяна срещу клатушкащите се кули на изоставените градове. И под призрачната луна там блещукаха гледки, които никога не ще мога да опиша, гледки които никога не ще мога да забравя. Пустини от пръст подобна на леш и джунгли от руини и упадък, където някога се простираха гъсто населените равнини и села на моята родна земя, и водовъртежи от кипящ океан, където някога се издигаха могъщите храмове на моите пра-отци. Като могила, северният полюс димеше — тресавище от зловонни растения и смърдящи мъгли, съскащи преди ожесточената атака на вечно издигащите се вълни накъдрени и възбудени от тръпнещата бездна. След това раздиращ гръм разтърси нощта и през пустинята на пустините се появи димяща пукнатина. Все още черният океан се пенеше и се разяждаше, поглъщайки пустинята от всяка страна, докато пустинята в центъра се разширяваше и разширяваше.