Не остана никаква земя освен пустинята, а гневния океан все още ядеше и ядеше. Всичко изведнъж, дори и бурното море сякаш изпитваше страх от нещо, страх от тъмните богове на долната земя, които са по-величествени от злия бог на водата, но дори и да беше такъв той не можеше да се върне назад. И пустинята бе страдала твърде много от тези кошмарни вълни за да им помогне сега. Така че океанът изяде останалата земя и се изля в димящата пропаст, изоставяйки всичко, което някога бе завоювал. Той потече отново от току що-наводнените земи разкривайки смърт и разложение. И от своето древно и незапомнено легло той закапа отблъскващо, разкривайки затъмнени тайни от годините, когато времето бе младо и боговете неродени. Над вълните се издигнаха буренясали, запомнени здания. Луната покри с бледи лилии от светлина мъртвия Лондон и Париж се надигаше от своя влажен гроб, за да бъде осветен със звезден прах. След това се издигнаха сгради и монолити, които бяха буренясали но незапомнени. Отвратителни здания и монолити от земи, за които хората никога не са знаели, че са земи.
Нямаше вече никакво пулсиране, само неземното бучене и съскане на водите падащи в пропастта. Димът от тази пропаст се превърна в пара и почти скри света, докато той израстваше все по-плътен и по-плътен. Той изсуши лицето и ръцете ми, и когато погледнах да видя как това е засегнало моите спътници открих, че те всички бяха изчезнали. Тогава внезапно то свърши и аз не узнах повече докато се събудих върху болнично легло. Докато облакът от пара от адската пропаст най-накрая скри изцяло гледката, целият небосвод изкрещя във внезапна агония на луди тътени, които разтърсиха вибриращият етер. Това се случи в един делириумен проблясък и взрив. Един ослепяващ, оглушаващ холокост от огън, дим и грохот, който разтвори бледата луна, докато то напредваше навън към празнотата.
И когато димът се разпръсна, и аз потърсих с поглед земята, видях на фона на студени, комични звезди само умиращото слънце и бледите печални планети търсещи своята сестра.