Свали нашийника му и скочи на крака. Животното се въртеше нетърпеливо на място.
— Не, ще отидем да играем на тепиха. Хайде, напред!
Джег скочи в храстите.
За „тепих“ им служеше равна като маса поляна, обградена от всички страни с брястове. Някога тук имаше прекрасен корт, но после по молба на Силвия Нортън направи площадка за тенис в градината при овощните дървета — на Силвия й харесваха цъфналите китайски ябълки. Направи всичко, както тя пожела, макар че китайските ябълки у него лично будеха повече недоумение, отколкото възторг. Дървета-хамелеони: сутрин са бели, вечер — огненочервени, и не можеш да разбереш какви са в действителност… Нортън зася стария корт с трева и сега той беше почти идеален тепих.
Ролята на рефер днес бе предоставена на Луната.
Джег подскачаше нетърпеливо, търкаляше се по тревата като пощуряло котенце. На лунната светлина белезникавият му корем изглеждаше синкав… Нортън му даде сигнал — удари се по бедрото. Джег замря. Погледна съперника с жълтите въглени на очите си, изви гърба си, наведе глава и тръгна странишком, застрашително. Скочи…
Нортън виждаше скока на кугуара като на филм със забавени движения: животното се изправяше плавно на задните си крака, те се изопваха, а след това с непостижима за такова масивно тяло лекота се откъсваха от земята — настъпваше моментът на грациозно-плавния, като в безтегловно състояние полет… И всеки път така.
Нищо не му струваше да избегне удара. Играта не беше на равни начала… Единственият изход бе с усилието на волята да задържи, да намали тази свръхнормална бързина на реакцията на нервите и мускулите си.
Хъ!… Нортън пое върху гърдите си деветдесеткилограмовата котка и падна. Борбата закипя. Съперниците бяха от една категория — с еднакви килограми и схватката имаше променлив успех. Стремителната каскада от скокове, падания, преобръщания и хитрини ги увличаше радостно, до самозабрава и задъхване — докато небесният рефер не се скри зад върховете на дърветата.
После почти безшумно се гониха из цялата градина. Криволичеха между дърветата, прескачаха шезлонгите, надувните скамейки и цветните лехи. Скъсаха хамака. В градината им беше тясно. Прескочиха живия плет и се понесоха към съседната на вилата дъбова горичка. Там беше просторно, можеха да тичат на воля, колкото си искат. Но скоро им попречиха: по бетонното платно на съседната автострада мина някакъв електромобил.
Светлината от фаровете лизна отдолу стъблата на дърветата и угасна — електромобилът изчезна зад завоя. Нортън си спомни, че утре в Копсфорт започваше Голямото родео. Постоя малко на място, ослушвайки се. Извика Джег и тръгнаха обратно. Край на веселието! В онази част на горичката, където минаваше каналът, гостите за състезанията бяха направили временен спортен лагер и беше по-добре да се махат оттук. Нямаше защо да го виждат полугол, при това придружен от кугуар… Неотдавна Джег бе направил една беля: накарал инспектора на местното водоснабдяване да се качи от страх на едно дърво. Инспекторът, солиден, самоуважаващ се човек, страшно се разгневил, особено след като му подметнали, че кугуарите отлично се катерят по дърветата, и за отмъщение държа вилата на „воден глад“. Сякаш знаеше, че съпругата на собственика й ще поиска от мъжа си твърдо обещание да избягва особено острите конфликти с местните власти. За щастие (свое, разбира се) блюстителят на водния режим измени отношението си към Джег и сега, когато посещаваше вилата, искаше непременно да му покажат „лъва“. Наричаше го „млад закачлив глупак“, опитваше се да го дръпне за нашийника, но при това говореше така високо и весело, потеше се, движеше се припряно и се смееше така гръмогласно, че дори мъдрият, уравновесен Голиат започваше да показва застрашително зъбите си.
Нортън потупа ласкаво кугуара по врата. Напред!… Човекът и животното се засилиха един до друг и прескочиха в синхрон живия плет.
Луната се бе скрила, но в градината бе по-светло, отколкото в горичката. Джег се търкаляше в тревата, удряше с опашка. Явно се надяваше, че човекът ще продължи играта. Тази ненаситна жажда за движение…
— Не — каза му Нортън. — Петлите, братле, вече пропяха. И престани да си въртиш метлата, край на удоволствията! Хайде към клетката!
Беше му жал да оскърбява дивата грация на животното с нашийника и решетката на клетката, но вече беше време. Когато заключваше клетката, Нортън почувствува недоволството на Джег. Помисли си: „Няма ли нещо твърде много общо между нас двамата?… Трябва да потърся в кухнята и да му донеса малко от любимия му бульон от кокоши дреболии.“ Върна се при басейна, гмурна се безшумно под водата и заплува по самото дъно.