Обикновено след такова щедро изразходване на мускулна енергия настъпваше нещо като вътрешно разтоварване, чието благотворно действие се чувствуваше и на следващия ден. Днес мускулите му доста се натовариха, но не последва никакво, ни най-малко отпускане и успокоение. Потискаше го горчива, зла и в същото време някаква мътна, вяла тежест. Може би така се усещаше безизходността?… Той напипа във водата потъналата хавлия, хвана я, облече я на голото си тяло и тръгна към къщи. Като приближи, загърна полите й и започна машинално да завързва колана. Накрая се усети, че върши тези нелепи действия, и се спря.
Луната се бе скрила и звездите изпъкваха по-ярко на потъмнялото небе. Той не ги гледаше. Очите му следяха безучастно меките вълни на синята светлина върху пода на летния хол, открит към градината. Не мислеше за нищо. Мозъкът му беше празен, като пещера на морския бряг по време на отлив. Това не го учуди. В последно време често беше така разсеян. Вероятно бе започнал вече да свиква с безполезността на своето съществуване. По волята на угнетяващи самия него обстоятелства той бе лишен от някаква елементарно проста, но жизнено необходима връзка със света на хората и сега не знаеше с какво да я компенсира. Да, с какво да я компенсира? Може би с басейна? Или с нощните разходки с Джег?
Нортън влезе в къщата предпазливо, безшумно, както животно в дупката си. Пресече без звук летния хол и слезе на долния, „подземен“ етаж по покритата с мъхната пътека вътрешна стълба. Тук се намираха всички домакинско-битови и спортни помещения на вилата. Вратата се отвори автоматично, светна електричеството, от което той не се нуждаеше особено. Космосът го бе наградил със способността да вижда на тъмно. Това не означаваше, че изобщо не усещаше тъмнината. Усещаше я като тъмносива, но същевременно стъклено-прозрачна маса. Колкото по-плътна беше тъмнината, толкова по̀ се стесняваше полето на зрението му — той виждаше като в някакъв „тесен лъч“. Тоест различаваше всичко достатъчно ясно само по посоката, където падаше погледът му. Е, виждаше лошо по протежението на магнитните линии на планетата — от юг на север и от север на юг, но беше готов да се примири с това.
Без да се безпокои повече за тишината (знаеше, че оттук горе не достига никакъв звук), премина бързо облицования с изкуствен лазурит коридор и се озова в „двора на банята“. Впрочем Силвия наричаше това просторно кръгло помещение с фонтан „римска зала“. Не беше зала, а самата стерилност — блясък и белота. Мраморни скамейки (в античен стил), ниши с бели вази, на стените горелефи (също в античен стил), блестящи чаши и високи тесни огледала. „Да — помисли си Нортън, събличайки мократа хавлия, — обитателят на тази дупка някога е имал вкус към обикновените радости на живота.“ Хавлията, запратена рязко настрана събори от масичката една чаша и тя се търколи със звън.
Вратата на съблекалнята пред сауната внезапно се отвори. Той погледна бързо към нея и въздъхна с облекчение — нямаше никого. Просто бе дошъл твърде близо до вратата… Кой знае защо, се страхуваше да срещне Силвия тук, по това време. Сега, когато всичко се бе изяснило и нелепият страх преминал, той чувствуваше гняв. Също така нелеп, безпричинен. Да, да, безпричинен, дявол да го вземе! Нямаше никакви, никакви причини. Освен една — че той се върна на Земята урод и откак се бе набутал в тази комфортна домашна дупка, ежечасно, ежеминутно чувствуваше уродството си и знаеше, че нищо не може да направи!… Добре, стига. В края на краищата това приличаше на истерия. Време беше да се стегне. Точно сега… Той вдигна хавлията от пода, хвърли я на скамейката и тръгна към душа.
Млечнобялото кълбо на душа-бокс, обсипано отвътре с брадавиците на пулверизаторите, бе осветено така равномерно, че беше трудно да се забележи сферичната форма на стените му — сякаш пулверизаторите плаваха свободно във фосфоресциращата мъгла. Леко повдигнатата над пода площадка с изкуствена трева напомняше изрязан кръгъл пласт тревна покривка. Нортън скочи на нея направо от прага, охна от ударите на острите като стрели ледени струи — мернаха се отхвръкналите запушалки на пулверизаторите. Напорът на водата беше ужасен и той едва запази равновесие. Вчера бе прекалил с регулатора на водоналягането… Площадката се въртеше бавно, Нортън ръмжеше, пазейки лицето си с ръце от побеснялата вода, и все не можеше да разбере харесва ли му това ново развлечение или не. Струите сякаш мачкаха ребрата му и го режеха със студа си. Всичко това можеше да завърши със синини.
В гардеробното помещение той се огледа в огледалото. Гърдите и гърбът му горяха, но синини нямаше — значи всичко беше наред.