Лицето си обаче не хареса. Всъщност то и преди никога не му беше харесвало — скулесто, твърдо, но поне не изглеждаше толкова сурово. Стиснати в една линия устни, упорит поглед на сивите, поставени по-дълбоко, отколкото трябва, очи… Трябваше да бъде поне малко по-весел. Той се насили да се усмихне. Излезе така отвратително, че се извърна и не погледна повече в огледалото…
Несполучливият опит с усмивката го засегна болезнено. Там, в космическото пространство, той можеше да си позволи да не се усмихва, ако нямаше желание. Настроението му отново се развали. Чувствуваше, че пак потъва в състояние на жлъчно самосъзерцание, гарнирано силно с нещо подобно на ненавист. Някаква отчайващо безплодна, неразумна ненавист, сякаш ненавиждаше въздуха, който дишаше… Впрочем възможно бе това състояние да бе сродно с инстинктивното недоволство на звяра, чието гърло е стиснато с нашийник. Изглежда, не случайно днес там, при клетката, той забеляза приликата си с Джег. „И двамата обичаме супа от кокоши дреболии — мислеше той. — И двамата сме с нашийници. Денем и нощем ходим, вързани с ремъка на обстоятелствата. И двамата се преструваме. Джег се преструва на голям хищник, аз — на порядъчен човек от запаса… Но Джег е способен да излъже само чудака-инспектор, а аз старателно лъжа всички. И най-напред — себе си. Животът ми е затънал в лъжа. Всеки мой ден е пропит с лъжа!…“
В главата му нещо шумеше неприятно и той най-после обърна внимание на това. Обиколи стаята в предчувствие на нещо недобро, мъчейки се да разбере какво става с него. Да не би да се бе разболял? Глупости! Той никога от нищо не боледуваше.
Ъглите на тавана светеха меко. На пода имаше имитация на килим от тигрови кожи. В огледалната стена се отразяваше цялата стая — тя беше почти празна, а огледалното удвояване я правеше квадратна. Нямаше никакви мебели освен един кръгъл диван тип „слънчогледова пита“. Едната стена бе заета от гоблен с изображението на кавалкада (пищна свита на някакъв крал). Гобленът бе истински, средновековен — семейна реликва на Полингови. На отделни места реликвата беше много протрита, но все още впечатляваше познавачите на старинните занаяти. Реликвата на Нортънови — потъмнели от времето рицарски доспехи — стърчеше като мрачен идол на фона на изящния гоблен. Клюнестият шлем бе украсен с черни пера. Според семейното предание тези доспехи някога принадлежали на един от прадедите от рода Рейли — Нортън. Кухият „прадядо“, хванал с железни ръкавици дръжката на чудовищния меч с нащърбено острие, дълги години охраняваше добросъвестно вградения в стената гардероб. Дръжката стигаше до брадата на рицаря. Нортън се приближи до „прадядото“, поправи кривналия се меч — ставите на доспехите звъннаха унило. О, сър, бойното дрънчене на оръжието е забранено завинаги. Во веки веков! Амин!
Изведнъж Нортън забеляза, че там, където бе докоснал меча, острието заблестя по-силно. Погледна дланите си и се намръщи: през кожата му буквално струеше ясно забележима блестяща светлина… Веднага след това почувствува, че го побиха тръпки от студ. После му стана топло — от тила му към краката премина гореща вълна и той се изправи с недоумение. Постоя, заслушан вътре в себе си. Такова нещо още не беше му се случвало… След „температурната“ през него премина съвсем друга вълна: от изтръпналите му крака сякаш започна да се издига нагоре кипяща кръв, която обливаше болезнено вътрешностите му. Многогласен звън разкъсваше главата му и той се почувствува много зле. Изведнъж, кой знае защо, реши, че щом парещата болка достигне мозъка му, ще стане нещо ужасно. „Нима… това е краят?“ — помисли тъжно Нортън.
За миг болката докосна мозъка му и веднага угасна. Звънът изчезна. Всичко в него някак странно изтръпна — струваше му се, че сърцето му всеки миг ще спре. Страхуваше се да мръдне. Видя отражението си в огледалото и замря — целият блестеше. Сякаш беше къс метал…
Блестеше и „прадядото“, но блясъкът на потомъка беше по-ярък. По цялото му тяло, от главата до петите, преливаха слоеве струящ се блясък и светеха огледални петна. На тази странна светлина Нортън можа да види добре загара си, дори пъстрия орнамент на банските си гащета. Той приближи бавно, с мъка вдървените си ръце до лицето и видя, че блясъкът се стича от повърхността им бавно, сякаш бе лепкав живак, и се проточва като шлейф. Обзе го лудо желание незабавно да се отърси от блестящата гадост. Разбираше смътно, че ще успее да превъзмогне странната скованост на мускулите си само с помощта на някакви не по-малко странни и още непознати му усилия. По-скоро интуитивно, отколкото съзнателно, той вдигна плавно (по неволя) ръце над главата си, протегна се с голямо усилие и се почувствува сякаш изтласкан от някакъв мек катапулт към тавана.