Докосна тавана с длани, пружинира и се преобърна с главата надолу. Видя под себе си върха на шлема с черните пера и едва тогава, осъзнал какво става, се потресе. Той летеше, както преди му се бе случвало да лети в състояние на безтегловност… Потресението, изглежда, смачка, развали този противоречащ на земната природа импулс на подемна сила за свръхестествения полет — Нортън едва успя да се преобърне във въздуха като котка и рухна на четири крака. Единият му крак закачи доспехите, нещо изгромоля зад гърба му и след секунда новоизлюпеният летец получи удар от дръжката на меча по тила си. Той се поздрави с посвещаването си в рицар. Мина му мисълта: „Ама че бурен финиш!“ Надигна се на ръце и отскочи назад: до него бавно се люлееше някакво изкривено платно със слаб блясък като език на сребрист пламък — сигурно това бяха остатъците от блестящия слой, който при полета се бе свлякъл от тялото му. Нортън отстъпи на четири крака и се изправи. Без да си дава сметка какво прави, хвана меча, вдигна го над главата си с две ръце и удари по диагонал блестящото платно… Острието потъна странно в прозрачната му сърцевина. Озверен, той започна да го дърпа обратно, но мечът му се подчиняваше неохотно, сякаш бе затънал в смола. Последния път Нортън не можа да запази равновесие и се намери на пода заедно с меча. Ръцете му трепереха. Тресеше се от ярост и унижение. Блясъкът угасваше бавно…
В продължение на една минута Нортън следеше угасването с кръвясали очи, после захвърли меча встрани — оръжието падна глухо върху килима.
5. Пътеката на лудите
Беше четири и нещо сутринта, когато почувствува някакво неудобство. Повъртя се в креслото, като се мъчеше да се отърве от неприятното усещане. Не можа. Странно… Ако знаеше, че ще има поне някакъв смисъл, би се помолил веднага на всички звезди, взети заедно, и би им казал, че за днес му стига!
Нортън седеше пред работната си маса в кабинета на втория етаж и гледаше една голяма тетрадка с черна корица. Тази тетрадка той никога и никому не показваше, криеше я в секретния сейф и за нея знаеше освен него май само Голиат. Днес на страниците й се появиха поредните описания…
Преди година тетрадката се наричаше просто „дневник“, макар че не беше дневник в общоприетия смисъл на тази дума. По-скоро беше каталог на всевъзможните прояви на уродството, което той си бе довлякъл от глъбините на Космоса, и в крайна сметка напълно заслужаваше наименованието „Черна книга“… Тайно от жена си той записваше в нея всички свои „ненормалности“ и дори се опитваше да ги класифицира по някакъв начин. Надяваше се, че на Земята нещата ще потръгнат по-иначе и „ненормалностите“ ще бъдат по-малко. Хранеше надежда, че в земните условия всичко постепенно ще заглъхне. Напразно се бе надявал. Нещата тръгнаха лошо — съвсем не така, както беше очаквал.
Затвори тетрадката и стисна зъби до болка в скулите. Блясъкът в гардеробното помещение днес го довърши. Обзе го досада и обърканост, нямаше никакво желание да мисли. Пък и за какво всъщност трябваше да мисли? Блясък по дланите си бе виждал и по-рано. За пръв път — след десанта на Умбриел, когато едва не му измръзнаха ръцете поради неизправността на отоплителните елементи в ръкавиците на скафандъра. Спомняше си, че още тогава правилно свърза появата на блясъка с действието на студа и започна да се отнася с опасение към ниските температури. Впрочем там му се наложи към много други неща да се отнася така. В Космоса се бе случвало и по-страшно… Стоп! Каквото било — било. Край на всичко. И никога повече няма да се повтори. Но тук…
Може би трябва да плюе на всичко и да отиде при мъдреците с научните степени? Да им каже: помогнете на инвалида герой от Космоса да се отърве от… сам не знам от какво. Веднага ще го чуят, ще се зарадват, ще долетят от всички континенти. На някой остров ще издигнат в чест на уродството му цял научноизследователски комплекс НЕЗНАМОТКАКВО, ще го оградят с ограда от шприцове, с оръдия-микроскопи, с блокове-анализатори, ще му сложат шлем с жици и от нещастен инвалид ще се превърне в лабораторна колба „възхитителни феноменални свойства“. И няма да му остане нищо друго, освен да вярва във всемогъществото на някой плешив институтски корифей с величествени жестове и неясно произношение. А после, след десетина години, когато лаборантката му сподели наивно с него радостната вест, че корифеят в края на краищата е успял да използува екстракт от хормоналните му жлези за „регулиране половите признаци на плодовата мушичка дрозофила“, ще разбере всичко и ще се опита да избяга оттам. Разбира се, ще го хванат и ще започнат дружно, в един глас да го осъждат. М-да…