Нещо повече, рискът (както впрочем и всичко останало тук, на уютната Земя) е подвластен на влиянието на модата. Риска, който сам по себе си е прост, като оголено острие на сабя, кой знае защо, се мъчат да го окачат на бутафорски презрамки в духа на „добрите стари времена“. Например стана модно да се организират мрачни пикници в галериите на отдавна изоставени мини; където всичко се държи едва ли не на косъм; или изпробването на собствените нерви и мускули с разходки из гнилите етажи на изживелите времето си, но все още несъборени небостъргачи; или проникването в покритите с мъх лабиринти на изоставените, а често и полузалени с вода военни съоръжения, натъпкани понякога с всевъзможни опасни неща. Често любителите на ръждясали сувенири украсяваха гостните си с такива „колекции“, че се налагаше да се вика цял десант сапьори или поделение специалисти-дезактиватори. В най-добрия случай се отърваваха само с уплаха. В най-лошия — политаха във въздуха цели семейства, които понякога повличаха след себе си и невинните си съседи. Или се тровеха смъртоносно с някакви боклуци и караха жителите на съседните квартали да треперят в кошмарно очакване.
Да се чудиш само колко всевъзможни гадости са били изфабрикувани в „добрите стари времена“ с една-единствена цел: да бъдат унищожени по достатъчно рационален начин колкото се може повече хора. Висшият разпоредителен орган на обединените нации и до днес е принуден да поддържа специализирани отряди десантчици „Веридейнджроуз!“ — „Много опасно!“. Смелчаците от ВДОО, в сребристи униформи с емблемата на „Веселия Роджър“ на ръкавите, от години се занимават усърдно с търсенето и ликвидирането на тайните складове в бившите огнища на секретното изобретателство и производството на оръжие от най-различен тип, но краят на всичко това още не се вижда. Преди около пет години в едно телевизионно предаване на последните новини беше показан телерепортаж от спътника „Порт–1“ за крайния етап от ликвидирането на намерените запаси от някакво адско вещество под кодовото название „желираното ястие на леля Мери“, създадено в съществуващата някога свръхсекретна лаборатория за военноморски изследвания „Ейч-Съпрайз“. От спътника „Порт–1“ в безвъзвратен полет по посока на Слънцето се насочи престарелият танкер „Амалия“ — с големи предохранителни мерки, под конвоя на кораби-патрули на ВДОО. Трюмовете и танковете на „Амалия“ бяха натъпкани с контейнери, подобни на автоклави. Двеста автоклави-контейнери с инициалите ЖЛМ на лъскавите им жълти стени биха били достатъчни да се превърне в пача водата на такива водни басейни като Мексиканския залив или Черно море. Пълният товар на „Амалия“ би стигнал за Атлантическия океан… А съвсем наскоро с още по-големи предохранителни мерки в безропотните глъбини на Слънцето бе изхвърлена някаква друга смъртоносна гадост под названието „тютюна на чичо Джон“. Изхвърлена бе заедно с цялата ескадрила транспортни кораби, които участвуваха в тази, както казват, крайно сложна операция.
Да, с какви ли не само гадости си имаха работа момчетата от ВДОО! „Млякото на хуните“, „пипереният дим“, „подхвърленото неутроново дете“, „крилатите стрели“, „окото на сатаната“, „мечът на Израел“, „преторианските камбанки“, „мяо хенхао“, „стъпалото на великия кормчия“… Остатъците от бившите арсенали на човеконенавистничеството много често биват обезвреждани с цената на човешки жертви. Но прочистването на планетата продължава; има основания да се мисли, че още не всички тайни гнойни огнища са открити и обработени по необходимия начин. За съжаление често се случва, че първи ги откриват хора, съвсем неподготвени за подобни находки. Любителите да си пъхат носа в мухлясалите скривалища не са намалели дори след няколкото предупредително-разяснителни кампании, но поне престанаха да пипат с ръце всевъзможните неща със съмнителен произход и за особено подозрителните находки бързаха да уведомят органите на ВДОО. Изработиха си някаква форма на правилно поведение: просто се катереха, тършуваха, наслаждавайки се на риска, зяпаха, устройваха пикници, но не пипаха нищо. С една дума, „посещаваха“. На общия фон на масовото увлечение от риска посещенията в Старата кариера изглеждаха сравнително безобидни, обаче по принцип това беше същото: жителите на Копсфорт не изоставаха от модата. А някои суетни бащи, като Бен, които страдаха от хипертрофия на родителска любов, считаха едва ли не за свой дълг да покажат поне веднъж на малолетния си наследник съвсем отблизо тази опасна дупка. И наследниците, още по-суетни и любознателни от бащите си, запомняха отлично пътя. Наистина да се пъхат сами в каньона досега се бяха осмелявали момчета, не по-малки от дванайсет години. Ник рискуваше да постави абсолютен рекорд на долната възрастова граница за самотни посетители в кариерата. Таткото — известен специалист по производство на киселомлечни изделия, който много обичаше да плещи всевъзможни глупости за „щамовете на мъжката мая“ и непременно се позоваваше на историята, би се побъркал от страх, ако разбереше къде бе отвела тази „мая“ днес осемгодишния му син…