Склонът беше гладък и стръмен. Изглежда, бе най-гладкият участък по пътя в клисурата (ако не се броеше плешивото теме на лежащия по-надолу базалтов купол), но това беше само едно островче, обкръжено от всички страни с пропасти и камари от скали. Спускането оттук май беше възможно само по въздуха — нямаше никакви други, па макар и още по-мизерни мостчета. Скоростта растеше.
— Готови, Голиат!… — извика Нортън. Гласът му потъна в шума на насрещния вятър.
Електромобилът излетя от издатината на скалата като от трамплин и за няколко дълги мига Нортън попадна в обятията на безтегловността.
Приземяването стана на склона на една каменна гърбица. Ударът беше плъзгащ се, но тежък: Голиат заскимтя, Нортън едва не изкърти предното стъкло с лицето си. „Миналата година тук се преби един мотоциклетист — помисли си той, като действуваше яростно със спирачката и кормилото. — Но никой още не се е опитвал да се пребие с електромобил.“ Колата така се поднесе, че известно време се плъзгаше с отвратително скърцане на една страна по склона, сякаш той бе покрит с лед и посипан отгоре със сгурия.
И пак скорост и шум на насрещния вятър. Надолнището водеше в недълбока седловина. Електромобилът пръсна чакъл изпод колелата си и излезе на полегатата, гола, цялата в малки пукнатини повърхност на базалтовия купол. Нортън хвърли бърз поглед нагоре, към огрените от първите лъчи на слънцето настръхнали скални зъбци. Въжетата с кабинките-котлета пресичаха напреки пространството над главата му и изчезваха в синята мъгла. Само преди няколко минути беше там, където се издигаше опорната мачта, и това му се стори на него самия невероятно…
Нортън препускаше безжалостно с колата напред. Многото големи камъни го ядосваха — скоростта падаше. Но друг път за клисурата просто нямаше. Можеше да влезе в нея само през изоставения калаен рудник…
Като взе главоломното надолнище, той най-после стигна до рудника. Спусна се по сплъстения от времето куп негодна за обработване руда в едно дере — вероятно беше от рудничен произход. Дерето започваше от полуразрушения вход в една минна галерия, разширяваше се към куповете руда, а по-надолу, към склона, се стесняваше до размерите на транспортна траншея и се спускаше стръмно в една цепнатина — Нортън знаеше, че тя излиза направо в клисурата. Дъното на дерето бе покрито с чакъл и купчинки хрущящи отпадъци с ръждив цвят. Ако се съдеше по някои признаци, тук някога бе имало релси — вагонетките с рудата очевидно са се спускали от минната галерия към пътя в дълбочината на клисурата. Нортън вкара уверено колата в каменния жлеб на траншеята — именно оттук неотдавна бяха откарали в местния музей някакъв стогодишен рудничен механизъм.
Електромобилът подскачаше като упорит кон и се гмуркаше надолу по гърбавия склон. Нортън оглеждаше със страх почти отвесните стени на дълбоката цепнатина, покрити с мрежа пукнатини. Здравината на стените не му вдъхваше никакво доверие. Неочаквано той спря рязко и изскочи от колата. След него скочи и Голиат. Входът в клисурата вече се синееше наблизо — беше влажно, долитаха ромолящите звуци на ручей. А през средата на пътя към подножието на склона — последния склон на стария път! — се бе изпречил куп непригодна руда. По дяволите!
Отляво до скалата лежеше скален отломък като преобърната с дъното нагоре дълга лодка, отдясно — масивна кръгла скала и няколко по-малки. Купът, общо взето, не беше голям. Нортън го огледа набързо и реши да вземе препятствието в движение. Беше сигурен, че скалният отломък лесно ще мине под колелата отляво, но масивната скала… Без да губи време, той подхвана с ръце един солиден камък, напъна се и го приближи плътно до масивната скала. Направи набързо от камъни нещо като наклонена плоскост за изкачване, избърса потта от челото си и вече се канеше да се затича нагоре по склона към колата, когато Голиат изведнъж залая. Нортън погледна кучето, премести поглед към клисурата и — за миг замръзна. Беше закъснял!… Пътят долу отразяваше танцуваща светлина — нямаше съмнение, че бяха фарове на приближаващ се електромобил!…