— Къде е Голиат? — попита неочаквано Ник. Нортън изтърва тениската си. — Чух го да лае на пътя. Или ми се е сторило…
— Не, не ти се е сторило. Голиат беше с мен в колата. Виждаш ли онова бяло парче от електромобила?
Момченцето заплака. Нортън изстискваше тениската от водата и го гледаше.
— Стига си плакал. Бъди мъж.
— М-мен ми… е… ж-ааа-л… — скимтеше прегракнало Ник и размазваше сълзите по лицето си.
— На мен също — Нортън облече тениската. — Стига… успокой се. Голиат загина нормално — спасявайки другаря си в беда. Такава постъпка е достойна за уважение, а не за сълзи. Разбра ли?
— Ра… разбрах…
— Прекрасно. Съблечи се, ще ти помогна да си изстискаш дрехите. Ти май си замръзнал.
— Н-не… — Ник започна да се съблича. Видът му беше мрачен, веждите намръщени.
Нортън го вдигна под мишница и го понесе по плиткото към брега. Събу кецовете си, изтърси водата от тях и се обу. Беше вече съвсем светло. Слънцето огряваше горните скали на кариерата.
— Какъв ще станеш, Ник, когато пораснеш?
Ник го погледна изпод вежди.
— Нали вече съм ти казвал, Дейв! Ще стана космодесантчик.
— Да, спомням си. Но малко ли други интересни професии има на Земята?
— Десантчиците на ВДОО ли? — Ник въздъхна и каза сериозно: — Не, нищо няма да излезе. Докато порасна, ще открият всички тайни скривалища.
— Не се отчайвай. На момчетата винаги им се струва, че нищо такова… героично няма да остане за тях.
— А после?
— Какво после?
— Винаги ли е… оставало?
— Оставало е. Винаги. И още как!… Ето, всичко е почти сухо, обличай се и да тръгваме.
— За къде? — попита Ник.
— Какво значи — за къде? За нагоре, разбира се. И слушай какво, момко… Съвсем не е задължително майка ти да знае, че сме летели с теб в пропастта.
Нортън вдигна нагоре глава: кабинките на въжената линия се движеха. Известно време той следеше с поглед безшумно плъзгащите се в лазурното небе разноцветни котлета.
— Бас държа — промърмори той, — че нашият стар приятел Берт ни идва на гости.
— Онзи, дето от устата му излиза огън ли? — полюбопитствува възбудено Ник.
— Хм… Колкото до огъня, не съм сигурен. Но че от него понякога излизат пиперливи изрази, ми е известно… Не се страхувай, той иначе е справедлив човек.
— Аз от никого не се страхувам — заяви намръщено Ник.
— Правилно — одобри Нортън. — Защо трябва да се страхуваш?
— Ей, скитници! — проехтя отгоре глас, усилен от радиомегафон.
Въжената линия спря. Една червена на бели петна кабинка като преобърната гъба мухоморка се спусна надолу, размотавайки въжетата, и увисна на около пет метра от земята. Някакъв човек с бяла панамена шапка и тъмни очила се опря с ръце в ръба на своята „мухоморка“ и извика прегракнало, този път без усилвателя:
— За какъв дявол сте се домъкнали тук!? Толкова рано!
— Свали очилата си, Берт — отвърна му Нортън. — Пречат ти да познаеш старите си приятели.
— Дейв, ти ли си? Седем хиляди дяволи!… — Берт свали слънчевите си очила. — Кълна се в арената на Голямото родео, че най-малко теб очаквах да видя в тая дупка. А кой е този микроб до теб?
— Едно смело момче. Искаше да провери какви домашни птици се въдят тук.
— Ах, да пукна дано! — изуми се Берт. — Домашни птици ли? Че какви птици може да има в тая помийна яма? Тук дори змиите отдавна са издъхнали от мъка. Виждам обаче, че вече сте успели да увеличите боклука в моето стопанство…
— Извинявай — каза му Нортън, — така се случи. — Той съжали, че не хвърли парчето от електромобила във водата. Сега тази история като нищо щеше да се разчуе.
— Хайде, туристи — изхриптя Берт, — качвайте се тук, ще ви спусна друга кабина. Не съм и помислил, че в деня на Голямото родео на някой ще му дойде наум да се пъха в каньона!
— И аз се учудвам, че не си днес в Копсфорт.
— Нямам късмет! На въжената линия сме трима механици, но тъкмо на мен се падна да дежуря. Откакто тук се затри онзи ненормален мотоциклетист, градските власти въведоха дежурство и в празничен ден. Тези умници си мислят, че мога да гоня с куция си крак мотокретените!
Берт явно нямаше настроение и Нортън реши да премълчи.
Изкачиха се с Ник предпазливо по доломитовите камъни на една полуразрушена тераса, минаха под „въжето“ и влязоха в спуснатата за тях кабинка. Кабината се издигна нагоре и тръгна с поскърцване по въжето. Ник въртеше възторжено главата си. Нортън разглеждаше отвисоко пътя, по който се бе спуснал тук да спаси момченцето и да убие Голиат.
— Дейв, ти ще участвуваш ли в родеото? — попита го Ник.
— Не.
— Защо? Та ти би победил всички, без много да му мислиш.