— Точно затуй не бива да участвувам. Ако знаем предварително, че мога да победя всички, без много да му мисля, то моята победа ще бъде нечестна, нали?
— Вярно… Но много ми се иска да станеш шампион на Голямото родео.
— Защо? За да можеш да се хвалиш пред момчетата, че си в много близки отношения с шампиона на Голямото родео ли? Ще минеш и без това.
— Ще мина — Ник въздъхна тежко. — А ти ще ми подариш ли още една пееща пръчка?
— Че къде е оная, която ти дадох… миналата седмица?
— Хед ми я взе.
— Защо си му я дал?
— Той ми обеща да ми подари акваланг.
— Ясно… И повече не я видя, нали?
— Да, той каза, че я взима за… не… неопределено време. Колко ли значи това?
— Това значи почти завинаги.
— Лошо… — каза Ник. — Не се обиждай, Дейв. Аз наистина съм виновен. Та нали ми казваше да не се хваля на възрастните с тази пръчка… А аз се похвалих. Сам не мога да разбера защо винаги така правя…
— Самохвалството е най-големият ти недостатък. На кого още освен на Хед си се хвалил? На баща си и на майка си?
— Да… но мама не пожела да я погледне и ми каза да не й додявам с моите глупости. Татко хвърли едно око и каза, че тия неща отдавна са му известни, че е виждал дори телевизори в нашийници на кучета. А когато Хед я видя, ми обеща, че ще ми подари акваланг, ако му разкажа как си могъл да я направиш. Но аз не знам какво направи ти с нея. Когато ти донесох пръчицата, ти просто я повъртя в ръцете си, потърка я с дланите си и тя започна да пее и предава… Нали не ми се сърдиш, Дейв? Много исках да имам акваланг. Сега нямам нито пръчка, нито акваланг…
— Ясно… Добре, не се тревожи. Ще имаш акваланг. Но с едно условие… Впрочем две: да плуваш само с възрастните и да не крадеш електромобили. Обещаваш ли?
— Честна космодесантска дума!
— И повече няма да се хвалиш, нали?
— Ще се постарая…
— Постарай се. Ето че пристигнахме, излизай.
Слънцето заливаше наблюдателната площадка. Беше топло. Нортън погледна, присвил очи, към шосето и видя изскочилата на наклона лимоненожълта кола на Хенри… Така значи, Хед си беше поразмърдал мозъка и се бе досетил, че Ник няма да отиде на Бизоновите езера. Момчето имаше досетлив чичо…
— Какво стоиш? — каза той на Ник. — Тичай да посрещнеш чичо си.
Ник тръгна, като се оглеждаше назад неуверено.
— Тичай, тичай! Нека чичо ти види, че ти няма нищо, и поне малко да намали скоростта.
Ник се затича.
Приближи се Берт, накуцвайки и дрънчейки с ключовете си. Ризата му бе небрежно разкопчана на загорелите костеливи гърди. Лицето му беше едро, набръчкано и необръснато. Четината му се сребрееше. Той кимна към шосето и попита:
— Май че се носи Хенри, а?
— Не. Колата е неговата, но не е той.
— Толкова нерви тази сутрин… Чие е хлапето?
— Синът на Бен. А в колата е чичото на хлапето — братът на Бен, на име Хед.
— Не е тукашен значи? Затова не познавам такъв… — Берт отново кимна към шосето: — Срещнаха се роднините и разговарят.
— Нека си поговорят. Има за какво… Момченцето затри чичовия си електромобил.
— Чевръсто хлапе!
— Добро е момчето, но е прекалено смело.
— Бой иска — заяви Берт. — Не момчето, а майка му. Пък и на бащата ще му дойде добре. Познавам го това семейство…
Нортън не му възрази. Берт го погледна и каза:
— А ти днес здравата ме изплаши. Гледам през прозореца и се чудя кого носят мътните насам на тоя бял електромобил? Излязох навън — електромобилът беше вече изчезнал!… Чух обаче страшен трясък по пътеката на лудите. И макарата не се виждаше на мястото си, само прах се виеше. Всичко в мен се преобърна. Ех, помислих си, някой се бухна в голямата цепнатина… Закуцуках натам, спуснах се чак в цепнатината, но електромобила го нямаше никъде!… Направо откачих. Ти по въздуха ли прескочи пролуката?
— Защо по въздуха? Ами моста?
— Та там на четири колела не…
— На четири, разбира се, не може, но на две може.
— Да полудееш!… А после?
— После… Да, наложи ми се и по въздуха. Като нямаш друг избор, и във въздуха ще скочиш.
— Майстор си… Да разкажа на някого — няма да ми повярва.
— Ти по-добре не разказвай на никого.
— Дори и не съм си помислил. Собствената ми репутация ми е по-скъпа. — Берт закуцука към дома си. — Кафето е готово. Ела да закусим.
— Благодаря, ще дойда.
Нортън свали единия си кец и изтърси от него парченце доломит, което му пречеше при ходене. Забеляза, че Хед остави момченцето в колата и заситни към наблюдателната площадка. Фигурата му беше нелепа. В костюм на ковбой с емблемата на някакъв спортен клуб на ръкава той изглеждаше смешно — като лимон, нахлупил отгоре си ковбойска шапка. Той беше по-млад от брат си, но около два пъти по-широк по обем: над здраво стегнатия му колан стърчеше съвсем не спортен корем. Лицето му беше кръгло, малко подпухнало, очичките воднисто-светли, подвижни. На Нортън му направи впечатление, че както вървеше, Хед заобиколи сянката му, сякаш се страхуваше да не я настъпи.