„Ами твоята?… «Чудовищно» е силна наистина дума, но тя още не е критерий. Грамотната атестация на понятието е сложна, тънка и трудоемка работа.“
„В такъв случай ще използуват по-солидни критерии.“
„Но засега такива няма. И въпреки твоето убеждение, Тим, ще се наложи да ги търсят твърде далеч оттук и най-важното — дълго.“
„Мисля, че ще дочакаме… Ние стареем много бавно, Дейв. Външно изглеждаме почти така, както преди десет години. Никой не вярва, че съм на четирийсет и шест… На хората това вече започва да им прави впечатление.“
„А на мен знаеш ли какво ми е? Жена ми е с три години по-млада от мен, а изглежда по-стара. Някои вече си позволяват неуместни шеги по този повод.“
„Столетници… Проклето да е всичко! Ако не бяха момчетата, които са ми две стотици… Изморих се, Дейв. Някак странно се изморих. Бих искал да зная колко години са ми отредени от щедрата ръка на космическото пространство.“
„Може би много, Тим, а може би и малко… Така че не се притеснявай. За разлика от нормалните хора ние не знаем нищо нито за бъдещия си живот, нито за бъдещия си край. Ето това май е сериозен критерий за атестацията на понятието «нечовек»… Нищо чудно да се случи утре да хвърлим топа заради някаква глупост. Да кажем, по време на магнитна буря. Или от твърде студена вода…“
„Или от страшното любопитство на нашите земни братя. М-да… Хубаво ще е да улуча точно деня, когато ще ми забранят юридически да се наричам човек.“
„Ако е така, ти ще живееш дълго, защото, когато ни разкрият най-после, ще настъпи периодът на страшно много юридически казуси. Юристите ще има да се ориентират сто години… И знаеш ли с какво може да завърши всичко това, Тим? С парадоксално на пръв поглед и много интересно за нас определение!…“
„Ще признаят, че сме безопасни за обществото, и няма да ни лишат от Правата на човека, нали?“
„Нещо повече! Ще признаят, че обществото е опасно за нас!…“
„И като отхвърлим предубежденията, това наистина е така.“
„Ах, дявол да го вземе! Не е ли все едно как ще ни бъде предложено да излезем от редиците на човечеството — с крачка назад или с крачка напред?! Какво сме ние без обществото? Извън него? Нули… Екскременти на Далечния космос…“
„Хубаво де… Впрочем няма нищо хубаво. Какви са твоите намерения?“
„Още не зная. Цялата беда е в това, че още нищо не зная… Едно е безспорно: повече така не може да се живее. Вече чувствувам нужда да се опитам да установя с обществото взаимочестен контакт. Не си представям добре кога и с какво можем да започнем, но ще си помисля… и ще се опитам.“
„Опитай се. Теб те измъчва определен род носталгия… Мислиш ли, че и мен не ме измъчва? Но разликата между нас е, че ти храниш надежда някак си да се отървеш от нея, а аз — не. Аз виждам, че нищо не може да се направи вече… Според някакви си закони обществото периодично се разтопява като метал и при топенето се образува естествено шлак. Искаш или не искаш това, Тимур, ние сме отработеният шлак на нашето общество. Думата «тимур» на езика на предците ти, струва ми се, означава «желязо», нали? Сега името ти звучи като насмешка…“
„Остави името ми на мира. Моята надежда е все пак нещо. А на теб какво ти остава?“
„Аз ще се възпротивявам на ненужните според мен контакти. Независимо от това, какви обществени институти ще се опитат да ми ги наложат. Не искам… Не вярвам във взаимочестния контакт. Той просто не може да бъде взаимочестен. Не е трудно да си представиш до каква степен е различно тук съотношението на интересите… За съжаление.“
„Бих искал да се надявам, че абсолютното тъждество на нравствените качества на нашата четворка и на обществото като цяло не изключва възможността от компромис.“
„Компромис ли? Тоест ще разкажеш за такива дребни неща като церебролюбителската връзка, електромигрената и «черните следи», като премълчиш за всичко останало? И при това ще се опиташ с всички сили да убедиш земните си братя, че откровеността ти за неприятностите на Далечния космос по принцип е безполезна за обществото, но може да бъде много вредна за теб самия? Мислиш ли, че това твое заявление ще ти даде правото да останеш в редиците на човечеството? Да имаш да вземаш, както би казал един мой приятел. И в края на краищата, гледайки интересите си, обществото непременно ще те върне в Далечния космос и ще те накара да се мяташ в страшното тресавище на онова състояние, да се измъкнеш от което навремето си ти струваше… сам знаеш какво. И когато се превърнеш там в обект на безконечни, неимоверно болезнени, безсмислени и никому ненужни експерименти…“
„… Ще разбереш най-после, че условията за взаимночестни контакти просто не са предвидени от самата природа на нашето отвратително положение. Това е редкият случай, когато смирението е равносилно на съпротивлението.“