— Ранд, мога ли да издам една малка „професионална“ тайна на десантчиците? — неочаквано се намеси операторът.
— Не е нужно, Купър — спря го Холбрайт. — Всички знаят, че преди рисковани операции десантчиците неизвестно защо не обичат да гледат портретите на загиналите. Понякога това им се удава. Продължавайте, Палмър, моля ви.
— Да, има нещо такова при нас… — съгласи се смутено Палмър. — Затова, когато в архива на УОКС се натъкнах на материалите на Третата експедиция, аз като че ли наново изживях всичко и започнах да разглеждам внимателно снимките на десантчиците. Четирима от тях познавах добре: Кизимов, Нортън, Йонге и, разбира се, Елдер. Познах и другите двама — Симич и, струва ми се, Лоре. Някога се бях срещал с тях в резервите. Прехвърлям по-нататък и изведнъж… виждам пред очите си лицето на чужденеца! Направо изумях! Обръщам снимката и на обратната й страна чета: „Загинал геройски при изпълнение на служебните си задължения. Оберон, системата на Уран“. И както е прието — име, фамилия, дати. Ама че работа, мисля си! В главата ми каша, не мога да се съсредоточа. Едно само ми е ясно: много прилича на онзи… Гледа, насмешливо присвил очи, някак спокойно, сякаш пита: „Какво, братле, позна ли ме?“ Това е! А вие ми пъхате вашия фоторобот! Беше Леонид Михайлов, десантник от Третата експедиция.
Франк забеляза как шефът и Николски се спогледаха бързо.
— Ето какво било — измърмори шефът. — Приятелят на Нортън.
— Това не зная — едва чуто отвърнаха устните от екрана.
— Купър, дайте на Палмър портретите на загиналите десантници.
Пет ярки диапозитива се наредиха моментално на екрана.
— Кой от тях?
— Вторият отляво — каза бавно Палмър.
— Да — потвърди операторът. — Вторият отляво е Леонид Михайлов.
— Приберете диапозитивите, а лицето на Михайлов увеличете. Така… Благодаря ви.
Франк се вгледа с любопитство в „чужденеца“. Външността на Михайлов правеше приятно впечатление. На снимката той изглеждаше сериозен, но в израза на лицето му имаше нещо такова, което даваше основание да се подозира у него чувство за хумор. Стиснати устни, внимателно-изучаващ поглед, лявото око леко присвито… Франк си представи един неприпрян човек със спокойни движения, склонен да се отнася с повишено внимание, но не и без хумор към всичко наоколо му. Хора от подобен тип се срещат твърде рядко… Да, нашият Дейв, изглежда, е любител на рядкости, умее да си подбира приятелите.
Шефът попита:
— Палмър, уверен ли сте абсолютно, че пред вас е лицето на непознатия, който… хм… ви е шокирал на борда на „Лунна дъга“?
— Защо така… — промълви тъжно Палмър. — Нали ви казах, че прилича. Толкова прилича в лицето, че чак се изумих. Стига вече! За каква увереност може да става дума?
— Добре, поставям по иначе въпроса. Уверен ли сте, че на борда на „Лунна дъга“ сте срещнали човек от плът и кръв, който, както по-късно сте изяснили, много приличал на Леонид Михайлов?
— Да, срещнах. От плът и кръв човек, който приличаше много на Леонид Михайлов. В лицето.
— Така… А в тялото?
— Но аз никога не съм виждал Михайлов в… в натура!
— Точно така — каза Холбрайт. — Защо през цялото време упорито подчертавате: „прилича в лицето“?
Палмър млъкна отново. Видът му беше жалък. „Не, сигурно никога няма да свикна с това…“ — помисли си Франк. Шефът стана и обиколи масата, като поглеждаше екранната стена. Палмър се потеше и мълчеше. Шефът седна и каза делово:
— И така, непознатият прилича в лицето на Михайлов. А за кого ви напомняше тялото му? Пояснявам: походката, осанката, маниерите, жестовете?…
Устните на Палмър само помръднаха беззвучно.
— Защо трябва да ви тегля за езика? — попита спокойно Холбрайт. — Нали сам преди минута казвахте, че всъщност не е имало чужденец. Това сте успели да го „проумеете“ още на борда на „Лунна дъга“, и то доста бързо. Вие сте познали „чужденеца“, Палмър.