Лицето на Палмър се изкриви като от удар.
— Не! — възрази дрезгаво той и добави с отчаяние: — Аз само го заподозрях!
— Има ли тук някаква разлика?
— Има. Не мога нищо да ви кажа със сигурност, не мога да ви обясня!… Но каква ще е ползата, ако ви кажа, че заподозрях Нортън?
Франк не беше подготвен за смайващото действие на думите на Палмър, макар че трябваше да предвиди това, което се съдържаше в тях. Да предвиди!… Обзе го безсилна злоба. Срещу кого? Срещу този плувнал в пот човек ли? Срещу самия себе си ли?… Някаква отвратителна задънена улица… Пеещи пръчки ли — добре. Дивашки изпонатрошени екрани ли — също добре, тъй да бъде! Но сега на всичкото отгоре и Нортън с физиономията на мъртвеца!… Велико космическо пространство! Не, просто лудница… „Стига толкова — Франк почувствува, че го тресе. — Трябва да се действува, трябва да се предприеме нещо.“ Той си повтаряше механично наум: „Да се действува… да се предприеме…“ Мислите му бяха объркани и той не осъзна веднага, че това е пламналата отчаяна тревога за сестра му. Той беше готов да захвърли всичко и незабавно да замине за Копсфорт. Забеляза, че Роугън го гледа, и се почувствува още по-отвратително. „В края на краищата — помисли си — моето желание и намерението на шефа напълно съвпадат…“
Улови настъпилата в хола угнетяваща тишина и се запита като за нещо ненужно: „Защо млъкнаха?“
— Вие не ме разбрахте, Палмър — каза накрая шефът. — Не искам от вас никакви обяснения. Нужни са ни само факти. Няма да са излишни, разбира се, и вашите съображения… или, по-добре казано, коментари на фактите. Кога заподозряхте Нортън?
Палмър отговори вяло:
— На следващия ден.
— В кой момент?
— Не зная… Всеки случай след разговора ми с Нортън в спортната зала.
— Даде ли ви разговорът повод за подозрения?
— Не… Не зная. Когато му разказвах за чужденеца, Нортън ме слушаше мрачно и с тъжно неудоволствие… Вечерта го срещнах в коридора и… Той стъпва някак си особено меко, като леопард по време на лов. И в мен… някак смътно…
— Първите подозрения ли?
— Да… Не. По-скоро… едно такова предусещане като че ли.
— И вие си помислихте…
— Не, нищо не си помислих. Бях много изморен и си легнах рано. А в съня си… Аз рядко сънувам, но онази нощ толкова много неща видях насън!…
— Насън ли се оформиха подозренията ви?
— Вероятно, защото сутринта вече бях почти уве… Не, не е точно така. С една дума, за пръв път си помислих, че са ми скроили отвратителна шега.
— Нортън ли?
— Той, изглежда, не беше искал… на мен, но така стана.
— А вие опитвахте ли се да разберете как е успял да измени външността си?
— Опитвах се. Не зная… При срещата всичко ми изглеждаше естествено. Освен самата среща, разбира се. И то толкова естествено, че… С една дума, не съм уверен, че подозренията ми са основателни. Но от друга страна…
— Изразът на лицето му също ли ви изглеждаше естествен?
— Да, напълно.
— Същият ли беше изразът като този на портрета на Михайлов?
— Не. Беше друг. Лицето му беше мрачно и угрижено… зло. Сякаш бързаше за някаква спешна и неприятна работа. Явно не ме… Почти без да ме погледне, ме отблъсна с лакът и профуча покрай мен.
— Забелязвали ли сте у Нортън такова… такъв…
— Да отблъсква ли?
— Да.
— Веднъж. Преди десанта на Титания. Нортън бързаше: бягаше, командуваше; в бързината налетя отгоре ми и ме блъсна. Това веднага ми напомни… Спрях се, изгледах го в гръб. Той също се спря неочаквано, погледна ме и каза: „Извинявай, Ранд.“ Направи крачка, пак се спря и допълни през рамо: „И за онзи път… също извинявай.“
— А, така ли? Какво е искал да каже?
— Кой го знае…
Последва дълга пауза.
— Това ли е всичко? — попита Холбрайт.
— Да, всичко.
— Искате ли да допълните нещо?
— Не.
— Тогава два последни въпроса. Не забелязахте ли разлика в ръста на Нортън и на… онзи…
— Разбрах. Не, не забелязах. Според мен те са еднакви на ръст.
— Емблемите на костюмите им съвпадаха ли?
— Да. На ръкавите им имаше кугуар.
— Благодаря ви, Палмър. Вие много ни помогнахте… Поне аз се надявам да е така. Довиждане. Моля да ме извините за безпокойството. — Холбрайт му махна с ръка като при сбогуване. Палмър гледаше мълчаливо от екранната стена — май не му се вярваше, че всичко е свършило и че е свободен. Лицето му започна бавно да се разтваря в синевата.
Холбрайт седеше, навел глава, сякаш изучаваше отражението си върху полирания плот на масата. Дори неподвижността не можеше да скрие колко е разтревожен и озадачен.