— Виж какво било — каза той, без да мръдне главата си, но беше ясно, че говори на Николски.
Николски не му отговори веднага. Изпрати с поглед изчезващото изображение на Палмър, сведе очи и започна да разглежда собствените си ръце.
— Интересно — произнесе най-после той с такава интонация, сякаш искаше да каже: „Лоша ни е работата, колега!“
— Забавно — изрече в тон на Николски Холбрайт.
— Ако искате да знаете моето мнение, то… аз съм почти убеден — каза мъгляво Николски.
— Кентавър ли? — попита също така мъгляво Холбрайт и без да дочака отговора, заяви: — Мненията ни съвпадат.
— Толкова по-зле.
— Да. Това е рядък случай, когато разногласията биха били добре дошли…
— Странна зависимост — измърмори мрачно Николски. — Колкото са повече фактите…
— …толкова е по-малко смисълът — Холбрайт хапеше устните си — М-да, това е… това е като… — той търсеше с явно усилие точните думи, — като да удряш с глава стената.
— Но ние нямаме други факти.
— Какво ще кажете, ако уговорим Палмър…
— Да възпроизведе срещата ли?
— Да.
Николски се замисли.
— Аз всъщност не съм против, но… Първо, времето… Второ… — Той погледна изпод вежди Холбрайт. — Вие въпреки всичко се надявате да се отървете от… кентавъра, нали?
Последва пауза. Холбрайт не бързаше с отговора.
— Не — каза той. — Вече не се надявам. Засега нямам намерение да изхвърлям решително от предположенията си маската и грима, но по-добре ще е да се приготвим за нещо по-лошо.
— Да, по-добре ще е — съгласи се Николски. — В нашата практика това вече престана да бъде словесен куриоз. — Той се отпусна на облегалката на стола.
— Обичате ли спорта? — попита го неочаквано Холбрайт и забелязал бързия поглед на събеседника си, поясни: — Интересно ми е, харесват ли ви нашите ковбойски състезания?
— Родео ли? Да, те са занимателно зрелище…
— Чувал съм, че сте отличен ездач и майстор на ласото, вярно ли е? Полинг, а за вас съм чувал, че два пъти сте били шампион, така ли е?
Франк погледна шефа си:
— Бил съм. В училищните родео.
— Вярно ли е, че сте постоянен участник в ежегодното „Голямо родео“ в Копсфорт?
— Съвсем ми излезе от ума, че утре в Копсфорт има спортна дандания… Не, ковбойския спорт го зарязах веднага след като постъпих на работа в Управлението.
— Напразно.
— Че съм зарязал спорта или че съм постъпил в Управлението?
Холбрайт не отговори, само го погледна.
— Разбирам накъде клоните. — Франк се размърда в креслото си. — Готов съм още днес да замина за Копсфорт… Но предполагам, че съм ви нужен не като носител на награда от „Голямото родео“, а като интервюиращ, натъпкан от главата до петите със скрита микроапаратура.
— Не — каза Холбрайт. — Никаква записваща микроапаратура. И в този смисъл най-строго забранявам каквато и да е самодейност. Никакви специални гривни, копчета, медальони, радиосигнализатори, микротелемонитори. Разбирате ли? Ни-ка-кви! Най-обикновени дрехи на спортист-ковбой. Широкопол стетсън, джинси, ковбойска риза и колан с обикновена — обикновена, Полинг! — катарама. Това е всичко. В Копсфорт ви е привлякло най-вече „Голямото родео“. Страхувам се да гледам толкова напред, но това родео може да се окаже едно от най-отговорните в живота ви.
— Е, не ми е за пръв път да препускам без седло и да мятам ласо. Но кой ви е казал, че няма да почувствам разликата между бика и зет си? — Франк осъзнаваше, че говори съвсем не това, което трябва, но не можеше да надвие себе си. Беше го обхванало необяснимото желание да каже на шефа си нещо неприятно. — От моя страна би било нечестно предварително да ви обещавам нещо.
— Аз не очаквам обещания. Нужна ми е вашата съзнателност и готовност. Иначе просто няма смисъл да замисляме операцията „Копсфорт“. Или „Голямото родео“.
— Или „Кентавър“. Или чисто и просто — направо: „Въже за шурея“?
— Веднага искам да внеса пределна яснота — каза уморено Холбрайт. — Вие, Полинг, имате право да се заемете с копсфортската мисия само на доброволни и на никакви други начала. Отказът ви ще ни огорчи, естествено, но ние ще го разберем правилно.
— Шефе, във всички случаи аз ще се заема с копсфортската мисия. И не толкова от страх да не ви огорча, колкото по лични мотиви. Освен това просто би било безсмислено да изпращате някой друг в Копсфорт да се срещне с Нортън.
— Това е вярно. Тогава каква е причината за вашия… хм… душевен смут?
— Причината е, че предвиждам как ще стане всичко. Да си призная, шефе, чувствувам се много неловко и… не мога да се заставя да повярвам в успеха на копсфортската идея. Това ме потиска. Да имаш работа с Нортън поначало не е много приятно. Още повече с такова негово… качество. В края на краищата аз не съм специалист по кентаврите.