— Това ли е всичко?
— Да, засега всичко.
— Добре… липсата на резултат е вече резултат. Впрочем ще почакаме и другите съобщения. Ако се появи нещо ново, Бауер, свържете се с мен след шестнайсет нула-нула.
Шпикерът млъкна. Холбрайт погледна часовника си.
— Време е — каза. — Чувствувам, че желанието ми да хапна нещо се превръща в натрапчива идея. Призовавам ви да се отнесете към тази идея без лекомислено предубеждение.
Роугън пръв откликна на призива на Холбрайт:
— Аз съм готов, ако ми подскажете къде се намира диетичната зала.
Франк си спомни за слуховия апарат в горния джоб на професора и го погледна неволно. После стана и с мъка раздвижи отеклите си крака към вратата. На излизане чу, че шефът каза нещо на Николски, но какво именно, не разбра: думите му потънаха в грохота на поредната гръмотевица. Отговора на Николски обаче чу ясно:
— Няма нужда, Холбрайт, не се безпокойте. С Мъф Аган ще се заемем ние. Още не се знае как ще потръгнат работите ви с Дейвид Нортън…
Франк излезе в безлюдния, ярко осветен коридор. Вратата се затвори след него с меко шумолене. В коридора беше непоносимо тихо.
Част II
1. Ръждата на спомените
Най-лошото е, че през по-голямата част от годината небето над Копсфорт е абсолютно прозрачно…
Днес след залез слънце погледът му случайно улови жълтата искра на Меркурий и после цяла вечер в ушите му звучеше крясъкът на меркурианската чайка — скърцащ, протяжен, безкраен: „Кия!… Кия!… Кия…“ И за да се отвлече от този крясък-призрак, от този крясък-спомен, той започна да мисли за разни незначителни неща, но това не му помагаше. Напразно се мъчеше например да си спомни как се казваше проклетият папагал на лунната база „Гагарин“, когото скучаещият в резервите Джанела бе научил да вика с пълна сила: „Лейтенант Нортън, мир-р-но! Здравей!“ Спомни си само, че много пъти се бе канил да превие врата на тази съвсем невинна птица, но така и не се бе наканил. И още, кой знае защо, си спомни как Михайлов бе задигнал от склада един дебел риж котарак и го бе скрил в каютата си с намерението да го разходи до Уран и как отначало всички се бяха зарадвали и го бяха кръстили Форсаж. Но по-късно, при засилването до крайцерска скорост, котката бе родила неочаквано пет мъртви котета под килимения филтър на регенератора. Тогава я взеха от Михайлов, започнаха да я наричат Мадам и много я съжаляваха. Мстислав Бакулин нарече Михайлов кожодер и едва не се сби с него. А по-нататък… По-нататък следваше Оберон и не бяха нужни никакви спомени. Можеше само да размишлява, но десетте години мъчителни размишления го бяха убедили, че е по-добре да не мисли за всичко това. А междупланетната пътничка-котката подариха на някакъв зоопарк и зяпачите знаеха за нея повече, отколкото за загиналите на Оберон десантчици. Това бе един от парадоксите на съвременния живот, но за него също беше по-добре да не мисли.
Лошо нещо са спонтанните спомени. Достатъчно е да уловиш с поглед мимоходом някаква жълта точка над хоризонта и в ушите ти дълго звучи крясъкът на отдавна навярно умрялата чайка: „Кия!… Кия!…“ Дявол да го вземе този крясък! Когато го чу за пръв път, и през ум не беше му минавало, че така здраво ще се вреже в паметта му и че постепенно с времето ще се превъплъти за него едва ли не в главна особеност на Меркурий. В звуков образ на планетата.
Преди той нямаше никакви затруднения с представите си за Меркурий. Знаеше, че е двойник на добре познатата му Луна, само че много по-голям и по-горещ, и че на него се намира най-големият в космическото пространство металургичен комбинат. Когато се приближаваха към планетата, той спеше. На борда на комфортната „Русия“ си отспа хубаво за четирите изминали денонощия и за още толкова напред и едва половин час преди да се прехвърли на орбиталния лихтер, погледна без ни най-малко любопитство скучно оголената повърхност, сбръчкана и втвърдена като изсъхнала кора на нар, обсипана с дупки на кратери и чашообразни вдлъбнатини около планинските върхове. При спускането лихтерът направи остър завой и на екраните му се претърколи колелото на грандиозна мозаична панорама: бели и златисти многоъгълници, ивици, звезди, сивочерни кръгове и овали, сини плоскости, огледално-живачни капки и куполи, а при следващия завой се появиха синкави блестящи игли на кули-кристали, чернобели „шахматни полета“, подобие на продълговато розово езеро със стъкловидни, нашарени с червени жилки брегове, вдлъбнати склонове, облагородени от амфитеатрите на мътнозелени стъпала-тераси… и цялата тази пъстра грамада се обгръщаше от планинска дъга, чудновато прорязана от гънки; на всеки връх нещо блестеше ослепително, а по-нататък, зад тези блестящи точки, към хоризонта се виждаха мрачни ридове, страшно обезобразени от белезите на полуразрушени насипи, цепнатини и дупки на кратери. Той обгърна с поглед ширналия се внезапно простор и изведнъж изпита усещането на мащабността на завладения от хората нов свят (беше го изпитал вече на два пъти: при приближаването си към Марс и при кацането на Ганимед) — усещането, че това, дявол да го вземе, е планета, а не някаква си там луна. Разбира се, той осъзнаваше, че един град, макар и много голям (с двестахилядно население, дало му трогателно-символичното име Аркад) още не е повод за тържества по случай усвояването на цялата планета, но усещането за „нов свят“ не го напускаше…